Милиционерски неволи

#
13 Nov 2018

Актуално Свищов продължава поредица, посветена на стария Свищов, видян през художествения поглед на капитан Константин Динков/Льони. Следващите публикации ще бъдат за свищовските образи - зевзеци, особняци и чудаци...

    Когато бях млад, в средата на миналия век, градчето ни беше малко и наброяваше около десет-дванадесет хиляди жители. Почти всички се познавахме добре и знаехме кой какъв е. Пазителите на реда, милиционерите, бяха около десет човека – двама от тях на гарата, един на пристанището, а останалите седем на разположение на градското МВР (Министерство на вътрешните работи). От тях като най-старателни се наложиха Досьо, Трифон Синджира и Пешо Джуката. Много от по-възрастните, а и по-младите прекрасно ги познават и със сигурност още помнят техните многобройни професионални изяви. Като най-добри се очертаваха Досьо и Трифон и началникът им ги пращаше да дават дежурства – единият на площада в центъра на града, а другият на площада пред Съборната църква. Пешо Джуката осигуряваше почивките на колегите си от другите махали. Почти всички имаха едва основно образование, но то не бе главният фактор, за да бъдат добри и съвестни служители. Издънките на тези зевзеци не бяха малко. Поради тяхната наивност, а и в желанието си да бъдат стриктни, много пъти се престараваха, така че просто не усещаха докъде се простират правата им. Изпадаха в доста комични ситуации, които будеха смеха и подигравките на гражданите, но те не се обиждаха и не усещаха отправените им тънки и леки насмешки.

    Когато постъпвали на работа, прекият им началник направил обстоен инструктаж на всеки поотделно, като ги запознал с техните задължения на работното място и ги предупредил да не прекаляват със заповеди към гражданите, които не са в тяхната компетентност, а за сложните нарушения да се обаждат в управлението. Пешо Джуката не разбрал значението на тази сложна за него дума „компетентност“, която чувал за първи път, но го досрамяло да попита шефа си. Притеснявал се, че може да го помисли за глупав, и след инструктажа отишъл при Трифон:

    – Колега, би ли ми разяснил какво е това „компетентност“ – попитал го той.

    – Ще ти кажа веднага – с гордост отвърнал той. Помислил, помислил Трифончо, но… и той не знаел нейното значение. – Ще попитаме Досьо, няма как да не я знае.

    – Ще го попитаме и за думата „колегиалност“ – сетил се Пешо.

    Стояли двамата в градинката пред управлението, в очакване да се появи Досьо. Стояли и мислели – единият за едната дума, а другият за другата, за да не ги забравят. Цял час все това си повтаряли и дори не отвръщали на поздравите на преминаващите покрай тях граждани. По някое време откъм центъра се задал Досьо. Двамата като ужилени скочили от пейката. Лицата им грейнали, не дочакали да се поздравят, и Трифон го попитал за думата „колегиалност“, а Пешо – за „компетентност“. Вдигнал Досьо голямата си глава, засукал рунтавия си мустак, па рекъл:            – А бе, вие и двамата сте много гламави, та да не запомните две думи на кръст.

    Стояли Пешо и Трифон в напрежение, очаквайки да им каже какво значат тези непознати за тях думички. Мислил Досьо, мислил, но и той забравил значението на казаните от техния пряк началник думи. Седнали и тримата на пейката, като тримата глупаци на Доньо Донев, да мислят, но нищичко не измислили. Всичко в главите им отлетяло някъде далече. По едно време Досьо казал:

    – Добре. Спокойно. Довечера ще помоля сина си да ми обясни, нали той е ученик в гимназията. Вие никого няма да питате, защото ще ви помислят за глупави и жалко за авторитета, който имаме ние с Трифон.

    Така и станало. Досьо, прибирайки се вкъщи, попитал сина си за тези две сложни незапомнящи се думи, който му отговорил:

    – Слушай, татко, „компетентност“ означава – опитност, познания, осведоменост в някоя област, а „колегиалност“ – да имаш добри отношения към хората, с които работиш, с които имате една и съща професия и длъжност.

    – Разбрах – отговорил Досьо.

    И за да не се изложи пред сина си, добавил, че ги е забравил, а на следващия ден подробно обяснил на своите колеги значението на тези непознати за тях думички.

    По онова време в града ни имаше един пъдар, който пазеше от посегателства лозята, вилите и градините в свищовското землище. Той беше местен гражданин, работещ към Общината, един от колоритните личности, известен на всички – Флигера. Среден на ръст, слаб, винаги носеше на гърба си раница, а на рамото – карабина с халосни патрони и един голям, увиснал на врата му далекоглед. При ежедневния обход на землището се чуваше пискливият му силен глас: „Виждам, виждааам“, и така протичаше пъдарският му работен ден. В един хубав пролетен ден, в сезона на зреенето на черешите, при ежедневния си обход Флигера хванал в едно лозе на черешата крадец с половин кошница едри череши – хрущялки. Свалил го от дървото, вързал ръцете му зад гърба, а голямата кошница сложил на врата му и го завел в милиционерското управление, където започнало разследване. Наказанието на крадеца за извършената кражба било да бъде разведен из града с нанизана на врата му кошница с откраднатите череши. Така Пешо Джуката получил своя първи случай в милиционерската си професия.

    Било обяд и слънцето започвало да показва своята сила и мощ. На Пешо му било наредено да го разведе из града за назидание за кражбата. Тръгнали от центъра на града точно когато гражданите излизали от работа. Пешо нанизал кошницата на врата му, а слънцето започвало да припича още по-силно. Часът от наказанието изтекъл, но Джуката проявил самоинициатива и решил сам да увеличи времетраенето му с още няколко часа. Минало времето, съзнателният милиционер се изморил и седнал на сянка да си почине. От умората и силната горещина леко позадрямал и арестуваният, възползвайки се от това, избягал.

    Събуждайки се от дрямката, служителят на реда видял, че крадеца го няма, и изпитал див ужас. Треперейки, тръгнал като ужилен да го търси, тичал насам, тичал натам, но не го открил. Отчаян се запътил към управлението, запотен и отмалял едва движел краката си, а в главата му се раждали какви ли не мисли. Стигайки до площад „Велешана“, видял изумен, че на една пейка на сянка в малката градинка седял крадецът с кошницата и спокойно си пушел цигарата. А… Пешо не повярвал на очите си и помислил, че е мираж. Гледал, гледал и се чудел истина ли е, или видение. Милиционерът, изморен като куче, седнал до него и започнал да го пипа, да го щипе по лицето, докато се уверил, че е той, и промърморил някаква псувня под носа си. Пешо накарал крадеца да постави кошницата отново на врата си и тръгнали към милицията, а от силното слънце черешите шупнали и сиропът течал по дрехите му. Станал червен, сякаш е ранен, и оставял след себе си диря по пътя, по който минавали. Стигайки в управлението, вече било около 17.00 часа и Пешо получил мъмрене от прекия си началник за превишаване на правата си, защото наказанието на крадеца било за един час, а Джуката го разкарвал из града цели пет часа.

    В онова далечно време милицията се грижеше и за моралното поведение на гражданите. Имаше забрана за момичетата да ходят с къси поли, а момчетата с тесни панталони, макар че такава беше модата.

    В центъра на града пред тогавашното кино „Киранов“, сега „Алеко“, ставаше така наричаното от нас гезме (движение) – от киното до стария градски часовник. Една вечер при своето дежурство на гезмето Пешо Джуката забелязал един ученик с тесни панталони. Спрял го, привикал го настрана, дал му едно остро джобно ножче, накарал го да си разреже шевовете на двата крачола и го пуснал да си ходи. На другия ден началникът на милицията привикал своя служител и Пешо се зарадвал, че ще бъде похвален.

    – Пешо, какво премеждие се е случило снощи при твоето дежурство? – попитал го той.

    Милиционерът надълго и нашироко, с най-големи подробности разказал случката с ученика.

    – А защо не го доведе в управлението? Не знаеше ли, че това е моят син?

    Пешко изтръпнал, започнал да се изчервява, да пожълтява, изпотил се, а ризата му мокра, вода ще пусне.

    – Съжалявам, другарю началник, не го познах – започнал да се оправдава Пешо.

    – Друг път такива инциденти да не се повтарят.

    Трифон Синджира е не по-малко известен в града ни със своите служебни издънки. В един летен ден по време на свое дежурство на площада пред Съборната църква трябвало да следи за правилното паркиране на колите на обозначените за това места. По онова време още нямаше служба КАТ и движението на всички моторни превозни средства се контролираше от Досьо и Трифон. Именно при това си дежурство той засича една луксозна лека кола със софийска регистрация и с черен номер. Черните номера тогава се поставяха на личните автомобили, а белите – на държавните. Та въпросната кола била паркирана в зоната на знака „Забранено паркиране“, който бил почти закрит от един клон на близкото до него дърво. Стоял и чакал Трифон да се появи собственикът, но никой не дошъл и той решил да спадне четирите гуми на колата. След като осъществил замисъла си, застанал до дървото под дебелата сянка, зачакал нарушителя и си мислел: „Да те видя сега, софиянецо, как ще помпиш гумите под палещото августовско слънце“. Чакал и се подсмихвал. Минало доста време и до автомобила спрял висок, снажен, интелигентен на вид мъж. Виждайки спадналите гуми на колата си, се поогледал наоколо, но не видял никой освен застаналия под сянката на дървото милиционер. Приближил се до него и попитал:

    – Извинете, може би сте видели, кой е изпуснал гумите на колата ми?

    Наш Трифон огледал софиянеца от горе до долу и гордо казал:

    – Аз ги спихнах. Спрял си в забранена от знака зона.

    – Не виждам знак – отвърнал тихо потърпевшият.

    – Добре, като не си видял знака, мен не ме ли видя? Аз да не съм тук за плашило?

    Разправията продължила и сеирджиите около тях започнали да се увеличават. Софиянецът изчезнал някъде и след минути откъм центъра се появил началникът на МВР. Двамата се срещнали, разменили няколко думи помежду си и се отправили към колата. Служителят на реда, като видял главния си шеф, разбрал, че нещо става, започнал да сменя боята на лицето си, започнал да се поти. Разговорът с началника му бил кратък и той му разпоредил да напомпи спадналите гуми, а двамата с госта си се отправили към отсрещното кафене. Стриктният милиционер, под овациите на събралата се публика, започнал помпенето. При тази непредвидена и неприятна ситуация и слънцето било против него. Започнало да пече по-силно, а живакът на термометъра скочил на 37 – 38 градуса. Още не успял да напомпи първата гума, и вода като порой течала от лицето и тялото му, а зяпачите само му подвиквали:

    – Давай, още малкооо. Давай, давааай – само три останаха.

    От големия му мустак се стичали тънки струйки гореща пот. Е, всяко начало си има и край, всички гуми били в изправност, но Трифон Синджира приличал на мокра, току-що окъпана кокошка. Шефът и неговият гост се качили в колата и отпрашили към управлението на МВР, а милиционерът получил заповед да се яви при началника си.

    Всъщност този важен човек бил голям началник на министерството в София.Така безславно завършило това дежурство на Синджира, а направения фиш за глоба платил той. Въпреки многото гафове Трифон продължил да изпълнява стриктно служебните си задължения.

    Не по-малко колоритен беше и третият от тези юнаци, стриктни служители на социалистическия ред – Досьо. Беше строг и сериозен, поне така се показваше. Както навсякъде в тогавашното време всеки по свой начин пълзеше по стълбичката нагоре в своята професия. Най-бързо от тях се издигаше Досьо, макар че двамата с Трифон заедно тръгнаха по този път, а малко след тях и Джуката.

    На един първомайски празник на манифестацията Доско лъснал с една ярка сребърна лентичка на раменете си. По него време на такива празници се награждаваха най-добрите работници, а заедно с това и паричките към заплатата се вдигаха. Когато го зърнали, Трифон и Пешо не повярвали на очите си. Гледали раменете на Досьо, поглеждали се двамцата и немеели.

    – Виждаш ли го този? – рекъл Трифон на Пешо.

    – Не може да бъде – отвърнал Пешо.

    Злобата започнала да бушува в гърдите и на единия, и на другия. Целите се зачервили, искри излизали от озлобените им очи, стискали зъби и мълчали, не можели нищо да кажат, защото мястото не било подходящо. След празника на оперативките и двамата не му приказвали, странели от него, а завистта им не отшумявала. Така минали няколко дена, докато един ден Досьо ги поканил да почерпи за повишението си, но двамата отказали.  Но все пак общата служба била причина да продължат старото си приятелство, само че Трифон и Пешо си имали едно на ум и тази чертичка на раменете на техния колега и приятел винаги им била трън в очите.

    По-възрастните, а и по-младите граждани на малкия ни крайдунавски град прекрасно познаваме тези ревностни и стриктни служители на реда. Техните служебни задължения не бяха малко, много от тях рисковани, но благодарение на техните бързи реакции всички сложни ситуации биваха за нула време овладявани с ум и сръчност. Не мога да отмина обаче едно тяхно неслужебно задължение.

    Шефът на милицията поръчал на председателя на ТКЗС-то в близкото до града село Ореш да му отсекат четири-пет кубика салкъмови колове, за да подмени в лозето си старите с нови. Всичко било уредено, работата свършена, а дървеният материал подреден на гаровата площадка. Близо до него имало и дърва за огрев, предназначени за „Топливо“ – Свищов. Началникът уредил и превоза – един голям камион ЗИЛ.     Спряла колата пред управлението и Трифон и Досьо се качили в нея. Всичко било наред, а преди да тръгнат, шефът им ги предупредил какви колове да вземат:

    – Не забравяйте! Да бъдат прави – за лозето.

    – Разбрано, началник – отговорили те.

    Тръгнали, но една гъста мъгла започнала да пада над града, пътят бил мокър и хлъзгав и автомобилът се движел бавно. Когато потеглили, Досьо като по-старши казал на Трифон:

    – За да не забравим какви дърва ще товарим, ти ще си повтаряш – прави за лозето.

    – Добре – съгласил се Трифон.

    По едно време се разприказвали и забравили какви дърва ще товарят. Стигнали. Ами сега? Какви трябва да бъдат коловете – прави или криви? Мислили, мислили, но нищо не измислили. Единият крещял – глупак, другият – простак, а шофьорът гледал как двамата се карат и викат. Най-после решили спора какви да бъдат, като извадили една монета:

    – Ако се падне тура, ще товарим прави – казал Трифон.

    – Ако е ези – криви – отговорил Досьо.

    Хвърлили монетата и зачакали какво ще се падне. Тя показала ези – значи криви. Досьо като старши предложил:

    – Абе по-добре да ги смесим – половината прави, другите криви.

    Така и направили. Натоварили камиона и потеглили, а мъглата ставала все по-гъста. На лозето стигнали по тъмно. Разтоварили колата, освободили шофьора и доволни от свършената работа, се отправили към къщи да си починат. На следващия ден шефът им ги попитал:

    – Какво направихте, свършихте ли работата?

    И двамата едновременно отговорили:

    – Дааа…

    Но не било така. На лозето нямало колове, а имало един камион дърва за огрев. Преди да отиде на работа, началникът им ходил да види каква са я свършили, и като видял дървата, му станало лошо. По-нататък Досьо и Трифон отново товарили и разтоварвали, но този път имали една голяма написана от шефа им бележка: „Коловете за лозето да бъдат прави“.

    Техните подвизи не бяха малко, години наред се помнят, а бяха от хубави по-хубави. Много от тях се украсяваха допълнително и ставаха още по-хумористични. Не бих могъл да обхвана и да преразкажа техните ежедневни преживявания, наситени с лекия им хумор. Такива бяха в онова далечно минало милиционерите. Каквото и да се пише днес за тях, макар и с основно образование, те бяха много добри в своята професия.

 

капитан Константин ДИНКОВ/ ЛЬОНИ

Свищов

Откъс от книгата „Свищовските зевзеци, особняци и чудаци”

 

 

 

пред Извикано

Писна ми да превръщат Свищов в призрачен град Мерките по унищожаването на комарите УЖАСНО ЗАКЪСНЯХА и се измериха с едно наистина смехотворно пръскане със самолет, модел "Битката при Вердюн"...

Официална страница на FACEBOOK