Литературните таланти на Свищов /2 част/

#
24 Feb 2019

Баба ти Рада може да е учила до осми клас, но от живота много е научила и знае много. Не въздух, а душа ти трябва, че в тоя град дето си се забил душа береш. Всички тръгнахте парата да търсите, сякаш тя ще ви направи щастливи, а как не разбрахте, че в простия живот се крие голямото щастие.

 

Театър

Даниел беше симпатичен мъж, който макар и да наближаваше трийдестте, все още живееше като бохем. Работата не му позволяваше да се чувства като богаташ, но пък му осигуряваше необходимия комфорт, за да си позволи това от което имаше нужда.
 Една вечер докато се прибираше към вкъщи, на острещния тротоар, видя стара позната, за която не бе чувал нищо от години и изтича при нея за да я поздрави. По всичко личеше, че Даниел се зарадва на тази случайна среща, а когато Симона го видя, тя му отвърна с усмивка. Заговориха се, но разговорът не продължи повече от пет минути, тъй като красивата дама имаше уговорка. Разбраха се скоро да се видят.
 Симона не бе просто стара позната. Още преди няколко години, когато се срещнаха с Даниел, той много я хареса, но тогава не се случи нищо и много скоро след това загубиха контакти по между си.
 Даниел остана изненадан от себе си, тъй като в момента, в който я видя, отново усети гаделичкащото чувство в стомахът си.
 От кратрия разговор по между си, стана ясно, че и двамата не са обвързани, а това го накара да се амбицира и този път да не я изпуска.
 Няколко седмици Даниел се чуди как да подходи, докато един ден получи съобщение на телефона си от Симона, с покана за театър.
 - Каква страхотна идея, каза си той. Как не се сетих до сега?
 Даниел реши, че театърът е подходящото място за да направи първата крачка към нея, без да я притиска. Беше решил да използва тъмнината на салона за да се опита да я хване за ръка и ако тя не се дръпне, щеше да я целуне, когато тръгне да я изпраща към тях.
 Даниел веднага прие поканата и в късния следобед започна да се приготвя. Реши да бъде небрежен за да не остане Симона с впечатлението, че се е приготвил специално за нея.
 На вън беше студено. Бавно и спокойно, снегът се сипеше върху замръзналата земя. Даниел бързаше за да не закъснее и след четирдесет минути беше на уговореното място – малка, тиха уличка в центъра на града, в близост до театъра. Като всяка себеуважаваща се жена, Симона закъсня, но все пак дойде на време за постановката. Когато тя се появи, Даниел засия толкова силно, че нямаше нужда от улично осветление.
 Макар Симона да изглеждаше изключително семпло, нямаше как красотата и да не се забележи. Беше с вързана коса и лек грим, който единствено подчертаваше красивите линии на лицето и.
 Тръгнаха заедно към театъра, който бе на стотина метра и поради тази причина нямаха много време да си говорят, но и двамата бяха толкова усмихнати, че всеки би предположил, че са двойка от доста време. Начинът по който Даниел се чувстваше го караше да вярва, че това е неговата вечер и че е изгубил достатъчно време за да чака повече.
 Влязоха в театърът, малко преди началото на постановката. Някои хора вече се настаняваха по местата си, а други все още бяха в предверието и раговаряха по между си. Сред тях бе и режисьорът на постановката, за който Симона бе споменала, че се познават. В момента, в който почти всички бяха вътре, той я видя и тръгна към нея, най-вероятно за да се поздравят.
 Симона подаде ръка към него и докато Даниел беше свидетел на това, в следващия миг не можа да повярва на очите си. Режисьорът на представлението, което трябваше да започне всеки момент, целуна Симона по устните. Тя се смути, но не се дръпна. Времето спря. Всичко стана статично . Единственото движение , което се случваше бяха стотиците объркани мисли на Даниел, които се лутаха като заблудени електрони в главата му.
 - Той я целуна...кой е той? Какво правя аз тук? Тя...тя защо не се дръпна? Ами сега? Има ли смисъл да я хващам за ръката? Той я целуна...нея, моята красива Симона. Това беше моята вечер...Аз трябваше да съм този, който да я целуне. Тя трябваше да е моето момиче...Аз трябваше да я хвана за ръката и да я изпратя тази вечер до у тях. Защо тя ме доведе тук, ако те имат нещо общо? Той я целуна...сега вече нищо няма смисъл.
Устните, които в представата на Даниел имаха вкус на туко що откъсната малина, тази вечер бяха целунати от друг. Вече нищо нямаше смисъл. Нито усмивката и, нито начинът по който се чувстваше, нито времето, което ще прекарат заедно, гледайки постановката на ония....
 В този момент, в духа на театралното изкуство, Даниел искаше да намери една пушка и да разтреля публично режисьора, но да стреля толкова много, докато нищо не остане от него и последния изтрелян куршум да пръсне и последната му капка кръв на стотици кръвни клетки. В следващия момент в Даниел заговори първичността, която го караше да отиде да хване онзи... за гушата и да му каже:
 - Не я докосвай, тя е с мен!

 Самия факт, че тя не се отдръпна го възпря. Даниел разбра, че има избор да остане и да изгледа постановката или да си тръгне без да каже дума. Реши да постъпи като всеки истниски мъж и да не издава по никакъв начин мислите, които са го връхлетели. В противен случай би показал слабост, която нито една жена не би искала да види в един мъж, въпреки че точно в този момент той беше толкова безсилен, че ако трябваше да подържи чаша с вода, би я изпуснал, а краката му едвам го държаха, сякаш туко що му бяха казали, че негов близък е починал.
 Постановката започна. Светлините изгаснаха. Настъпи тишина. Даниел и Симона бяха седнали толкова близо, че той не само усещаше аромата на парфюмът и, но и топлината на тялото и. Докато актьорите играеха на сцената, в главата му вървеше друг спектакъл. Разумът и чувствата се сражаваха и всеки се бореше за победа.
 Несъзнателно Даниел хвана ръката и и преплете пръсти с нейните. Тя не се дръпна, напротив. Стисна го толкова силно, сякаш без думи му казваше:
 - Не ме пускай никога!
 Той не можеше да повярва. Не само той онемя. Разумът и чувствата, които до преди малко вдигаха такъв шум в главата му в спор как да постъпи Даниел, останаха безмълвни. В продължение на повече от час не се пуснаха. Двамата взаимно милваха ръцете си така, че другите да не забележат.
 Въпреки приятното усещане, за Даниел, вечерта беше приключила и категорично бе решил, че няма да изпрати Симона до домът и.
 Последната реплика беше казана. Осветлението включено, а салонът започна да се празни. Даниел нямаше търпение да излезе и да запали цигара. Когато това се случи, Симона изплозва момента за да се върне обратни и да поздрави онзи...режисьор за страхотната работа. В този момент фаса започна да свети толкова силно, че наподобяваше цветът на същата онази малина, чиито вкус трябваше да усети в момента на първата си целувка със Симона.
 След малко тя се върна и каза, че тущо що е отказала поканата на онзи...режисьор да излязат заедно по-късно вечерта. Това обаче по никакъв начин не накара Даниел да се почувства по-добре. Истината бе, че нямаше търпение да се прибере сам, да загаси всички светлини и да си налее чаша вино.
 Излязоха на улицата. Симона беше толкова въодушевена от играта на актьорите и не спираше да се усмихва. Даниел също се усмихваше, но определено беше на сила и дамата до него забеляза това. Тя говореше нещо, но той не спираше да мисли за момента, в който друг мъж открадна целувката, която той искаше да получи и това развали всичко.
 Единственото, което Даниел искаше да разбере е:
 - Кой е този и защо те целуна?
 Даниел обаче беше на ясно, че не е никакъв на Симона и не може да и държи сметка за нищо. Също така беше на ясно, че след като самата тя не счете за необходимо да му каже каквото и да е, то значи не е негова работа, но всичките тези въпроси, които се блъскаха в главата му го объркваха.
 Снегът беше натрупал и Симона се беше хванала за Даниел и двамата се хлъзгаха докато вървяха по тротоара. Той мълчеше. Тя го попита в какква посока е. Отговорът беше едносричен и нямаше търпение да стигне до ъгълът на който ще се разделят. Тя обаче каза, че ще се отклони малко от пътя си за да може да повървят още малко заедно, сякаш умишлено искаше да увеличи болката, която Даниел в момента изпитваше в гърдите си.
 Когато стана време да се разделят, тя го попита:
 - Ще се видим ли пак?
 Даниел се чувстваше зависим от нея. Той беше толкова опиянен от харизмата, която Симона притежаваше, че без да се замисли, отговори положително.
 Докато се прибираше към домът си, Даниел се замисли, че ако това се случи ще плати висока цена. В продължение на няколко дни той използваше всеки свободен момент за да види снимките и, които той имаше в телефона си, сякаш очакваше отговор на въпроса си:
 - Как да постъпя?
 Повече не се видяха.

Мирослав ВАСИЛЕВ

 

 

 

Среща


От известно време Тео не се чувстваше добре. Докато вършеше своите ежедневни ангажименти, често му се случваше да не му достига въздух. Сякаш забравяше да диша, а когато усетеше, че не му достига кислород, той двишваше дълбоко и на често, подобно на часовник, който изостава, а в последствие стрелките му бързаха на настигнат изминалите секунди. Първоначално го отдаваше на това, че времето никога не му стигаше и винаги бързаше за някъде, за да може да свърши всичките си работни задачи. Когато това продължи вече втора седмица, той реши, че може би е време да си обърне внимание. Все пак бе само на двайдесет и осем години и смяташе, че още му е рано за каквито и да е здравословни проблеми, но все пак си записа час при най-добрия пулмолог в столицата.
 След като специалистът извърши всички необходими изследвания, той му каза, че няма от какво да се притеснява и всичко е наред. Това обърка Тео, защото той определено не се чувстваше добре и вместо да се успокои, реши да потърси второ мнение.
 След две седмици той отиде отново в кабината на втория специалист, който си беше избрал за да получи резултатие си, а те бяха двустранно равномерно дишане в ляво и дясно, без наличието на хрипове,а рентгеновата снимка не показа каквито и да е сенки върху белите му дробове, чиито наличие би било притеснително иначе.
 Излизайки от кабинета, Тео се залута в мислите си и изглеждаше доста объркан, но голямата му ангажираност остави този проблем на страни до един съботен ден, когато той си беше в къщи. Времето на вън бе хладно, а летните жеги бяха отминали. Въпреки това, Тео отвоно се почувства зле. Жилището му се стори като малка тясна кутийка, в която не само, че нямаше място за него, но и нямаше въздух, с който да напълни белите си дробове. Това го накара панически да излезе от дома си, да запали колата си, да смъкне прозорците и да излезе извън града. Не след дълго той пътуваше без конкретна дестинация, когато реши да завие на дясно, в напълно непозната за него посока. Ветровете, които се вихреха в купето развяваха косите му като класове на жито преди жътва, чистият въздух му се отрази доста добре. След около час той стигна до малко селце, в което реши да спре, за да си вземе вода. Стигна до центъра, където нямаше почти никой. Беше обяд, чуваше се песента на последните прелетни птици, които се готвеха за път.
 Точно пред магазина беше седна възрастна жена, която бе сложила забрадка на главата си, за да не и пречи слънцето, а в ръцете си държе стара кожена чанта с напукани дръжки, от която се подаваше туко що изпечен селски хляб. Докато Тео влизаше в магазина, тя го погледна, но нищо не му каза. След минута, когато той излизаше с бутилка вода и се запъти към паркиралия на близо автомобил, тя го заговори:
 - За къде бързаш бе момче?
 - За никъде, отговори с досада той и се обърна да види кой го заговаря.

 Когато се обърна, несъзнателно прониза с острия си поглед възрастната жена, която леко се беше усмихнала и бе сложила ръка на челото си, за да може да го види по-добре. Той я погледна право в очите и за пръв път му се случваше да вижда човек с толкова сини очи, които в същото време излъчваха топлина и добронамереност.
 - Момче, добре ли си, цялото ти лице е червено като доматите, които си гледам в градината, има ли ти нещо?
 - И аз не знам какво ми е, отвърна Тео, сядайки до нея на пейката.
 Той и разказа за това, което го притеснява, но баба Рада не каза нито дума, сякаш въобще не го беше слушала. Накрая само го помоли, ако може да я закара до у тях, че живеела на края на селото, а вече била изморена. Качиха се в колата и за изненада на Тео, къщата на баба Рада беше по-близко от очакваното. Докато тя бавно се излизаше от колата, той реши да си вземе довиждане с нея, но тя се обърна и го покани да влезе.
 - Не благодаря, ще тръгвам.
 - Че за къде ще тръгваш, прекъсна го тя, нали не бъраш за никъде. А и тъкмо ще си налееш вода, че като гледам тази вече си я изпил.
 Тео се съгласи и тръгна след възрастната жена. Тя влезе през малка дървена порта и преминаха през две три стъпала преди да влязат в селския двор. Той беше доста спретнат, макар да си личеше липсата на мъжка ръка в къщата.
 Точно срещу портата беше външната чешма от която Тео си напълни бутилката и отпи от студената вода, която не му стигна и си доля още. До нея имаше огромен стар чимшир, който се поеше от същата студена вода, от както бяха направили чешмата в двора.През това време баба Рада се ровеше нещо в пишника, а Тео реши да мине по тясната пътечка, която минаваше покрай този чимшир и стига до стара круша, която беше отрупана с плод. Той си откъсна един и тъкмо отхапа и усети сладките сокове на крушата, когато баба Рада го сепна.
 - Сладка е нали? Дядото я пося, когато построихме къщата и каза, че докато това дърво ражда ще има живот в тази къща. Е го на, сега него го няма, а кората на това дърво се е напукала като петите на баба ти Рада, но пак има плод.
 Тео се засмя, но не спираше да гледа острата брадва, която старата жена влачеше след себе си. Баба Рада проследи погледът му и свенливо го помоли да и нацепи малко дърва, че след някой месец зима ще дойде, а няма кой. Не след дълго пред зимника се образува голяма купчина с цепеници, а през това време старицата беше набрала една чанта с круши и беше сипала студен сок от драмбъз, който бе направила още през лятото, за да се отблагодари на младото момче за свършената работа. Тео много обичаше такъв сок, но не бе пил от дете.
 Когато свъриши отпи от изпотената чаша и седна на пейката под лозата.
 - И какво викаш, въздух ти не стига, реше баба Рада.
 - Да, нали ти казах като бяхме пред магазина.
 - Нищо ти няма, рече старата, ако ти имаше, нямаше така да размахваш брадвата. Според мен друго те мъчи.
 - И аз не знам какво ми е, че ти ли ще знаеш.
 - Баба ти Рада може да е учила до осми клас, но от живота много е научила и знае много. Не въздух, а душа ти трябва, че в тоя град дето си се забил душа береш. Всички тръгнахте парата да търсите, сякаш тя ще ви направи щастливи, а как не разбрахте, че в простия живот се крие голямото щастие. Че в тоя големия град хора много, ма човеци малко. Че там не знаеш кой живее до теб, а тук на село едно яйце да не ти стигне за яденето, винаги ще има кой да ти услужи. Какво като вземате големите пари, а сами лягате и кога си болен, чаша вода няма кой да ти донесе. Тая лудница там ми размъти мозъците и забравихте какво е семейство. Че правите деца няма лошо, но когато всеки тръгне да си дърпа чергата ги оставяте да раснат като бурени в полето, а после си скубете косите. Чудите се защо сте празни и пусни в душите, но какво да има друго, когато ни са ви поили с обич, ни са ви орали шамари по бузите, когато не сте слушали.
 Не след дълго Тео пътуваше за вкъщи.
 Беше изминала почти година. Старата круша отново бе отрупана със златист плод, който тук таме имаше червени нюанси нарисувани от последните слънчеви лъчи, а двора беше подреден по конец. В най-далечния ъгъл на двора се чуваше как някой цепи дърва. Това беше Тео. Баба Рада беше изчакала пролетта, за да се размекне пръстта и се спомина, но крушата продължи да ражда...

Мирослав ВАСИЛЕВ

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK