Консул Янсен: Градът Свищов е най – търговския в цяла България

#
28 Nov 2018

През Възраждането всички пътища през Балкана водят към Свищов
В османо – турските регистри Свищов е отбелязан като град в края на ХV и началото на XVI в. Градът се очертава като значително търговско селище и свищовското пристанище става център на стопанския живот в придунавската част на империята. Свищов се свързва с нови пътища – Плевен, Търново, Русе и Варна. Оформен като водещ търговски и занаятчийски център, през който минава главният търговски път за Влашко и Трансилвания, за Западна и Средна Европа. През 60-70 - те години на XIX в. пристанището е център на т.нар. „платняна флота“. С основаването на „Дунавско вапорско дружество“, с главен акционер преселилият се в Свищов търговец Николаки Цвятков Станчов, се поставя началото на дунавското параходство. Ролята на свищовското пристанище като национално, международно пристанище може да се определи като европейска.
I. История на един процъфтяващ град на брега на Дунава и издигането му в търговски център през Възраждането.

През Възраждането Свищов достига голям стопански разцвет и се превръща в един от търговските центрове на България със свой принос в икономическото и културно развитие на страната. Това създава условия за подобряване на жизненото равнище на населението и оформяне на прослойка от по - заможни и просветени граждани, които допринасят за икономическия и стопански разцвет на града.
Свищов е разположен на брега на р. Дунав, в най – южната точка на реката с най-вдаденото навътре в територията на страната дунавско пристанище. Градът е построен амфитеатрално върху три обширни тераси пресечени от три огромни дола наречени от населението „ханди“ или „хендеци“. В османо – турските регистри Свищов е отбелязан като град в края на ХV и началото на ХVI в. Това дава основание да се счита, че Свищов е включен в османската система като изградена феодална единица. През този период градовете са зачислени към някои от големите феодални владения или султански хасове. Със стопанското замогване и разрастване на градските средища, върховната власт на Османската империя има за цел те да бъдат откъсвани от по-дребните феодални господари и да бъдат причислявани към владенията на едрите феодали или султански хасове. Свищов с прилежащия му селски район е хасово владение на султана. В началото на ХVI в. градът като султански хас дава 65 хил. акчета годишно на държавната хазна, повече отколкото постъпленията на Търново, Враца, Ловеч и Шумен. Това е едно доказателство за икономическата роля на Свищов през този период.
Българите се включват в огромния пазар на Османската империя, поощрявайки стоковото производство и размяната. От края на ХVII в. западните държави налагат в империята икономическото си влияние и тя е принудена да подпише неравноправни търговски договори с тях. Освен вносни стоки в империята навлизат европейски капитали, установени са търговски връзки с европейските държави. Свищов се очертава като значително търговско селище и пристанището става център на стопанския живот. Сведение за причините породили и създали свищовското пристанище като събирателен център на стоковата продукция на зърнени храни в Северна България дава настоящият документ: …Съгласно височайшия ферман, чрез Ибрахим ефенди, от пристанищата на Дунавското крайбрежие, купуваните зърнени храни от реколтата на 1752 г. с оглед да бъдат закарани в Исакчийското пристанище, се събират в Свищовското пристанище. През ХVIII в. пристанището става централно и ненадминато по своя стоков зърнен оборот. Превръщането на Свищов в център на търговска дейност може да се свърже с поминъка, развитието на занаятите и търговията на западно - румънските земи, с ролята на гр. Брашов и трансилванските градове. Но съгласно височайшия ферман и заповед на султана, пристанището е определено за централно, и се събират всички храни от дунавските пристанища. То се явява като обединителен център, в който се съсредоточават храните от Видинското пристанище надолу до Свищов. В първия пункт – Свищов е седалище на главния закупчик, приемащ зърнените храни от Никопол, Оряхово, Лом и др. Закупчиците на споменатите селища от своя страна приемат храните на вътрешните кази – Кула, Видин, Белоградчик, Берковица, Враца, Плевен, Ловеч и др. В свищовското пристанище се стоварват големи количества зърнени храни, създават се условия за неговото многостранно развитие, не само на търговията, но и превръщането на града в духовен център. Търговци и занаятчии от Арбанаси, Търново и Ловеч започват да се заселват в процъфтяващия град на реката. В своето житие Софроний Врачански изрично посочва, че след опожаряването на Арбанаси от кърджалиите през 1798 г. жителите му се изселват в Свищов. Утвърждаването на града като търговски със „скеля“, т.е „пристанище с кей“ подтиква много предприемчиви българи от Троян, Габрово, Лясковец, Сяр, Охрид да се установят трайно на територията му. Търговията в Свищов е пъстра. Дунавският град събира хора с различно религиозно, етническо, социално и географско потекло. В началото на ХIХ в. Свищов е разделен на турска и българска част. Крепостта „Калето“ и височината до самия дунавски бряг е обитавана само от турци. Голям землен вал обгражда града с широка дъга, чиито краища опират в Дунава. Валът има две врати: източна, която води до Русе и западна – към Плевен и Търново. Във високата си част градът има тесни, криви улици и площад с неправилна триъгълна форма. Преди Освобождението Свищов е с население 11 915 души, живеещи в 3 838 къщи. От 60-те години на ХIХ в. той има вече реноме на „европейски град“. Градът няма общ водопровод и канализация, построени са градски чешми, главната улица и чаршията са осветени от газови фенери. Основните улици и чаршията са застлани с калдъръм, павирана е и улицата, свързваща Ун пазар със Скелята. Центърът на града е Средната махала с турската казарма и часовниковата кула, построена през 1763 г. Средната махала се намира под крепостта Калето и от нея тръгва улицата към Скелята. Българското население оформя махали или квартали успоредно на реката: Горната махала - на запад, Долната махала - на изток, покрай Дунава. През 1874 г. Феликс Каниц преброява сто влашки къщи в махалата. Турското население се настанява в Туна махала и около Ат пазар. Името на махалите показва и социалния статус на населението в тях. По-заможните семейства обитават Горната махала, която се слива по-късно със Средната махала, а по-дребните търговци, занаятчии и дюкянджии живеят в Долната махала. Всяка махала има площад, където са разположени градските пазари (чаршии). Името на всяко пазарище се определя от местоположението му, от преобладаващата стока. В Горната махала се намират хановете, където отсядат търговците от Тракия, Македония – Сяр, Мелник, Охрид, Разлог, Банско, Велес и др. Така възниква и Велешанската махала, най-вероятно по името на отседналите търговци от гр. Велес. Велешана и Домуз пазар (тур. – свиня) са чаршиите на Горната махала, Ат пазар (от.тур.-едър, силен яздитен кон) и Ун пазар (тур. – брашно) са долномахленски и Сър(т) пазар (тур. – хълм, хребет) се намира в югоизточната част на града. Пазарите са обградени с ханове, дюкяни, кафенета, чешми и имат всички необходими условия нужни на търговеца, стоката и добитъка му.
Главната улица свързва източната и западната порти на града, тя е главната свищовска чаршия. Чаршията е връзката на занаятчийските и търговските дюкяни за стигане до махалите, пристанището и институциите на местната военна и административна власт. Конкуренцията за място в тясната търговска улица оформя дюкянчета плътно прилепнали едно до друго. Независимо, че главната чаршия носи колорита на Ориента, тя е основната информационна централа за цените, видовете предлагани и търсени стоки. В дюкяните на градската чаршия занаятчиите търгуват по – между си и с непроизводителните слоеве от градското население. Стоките се прекупуват и уедряват преди да стигнат Скелята или се продават на дребно за нуждите на местното население от града и околностите. Определени са дните за градски пазар, на който търгуват селяните от близката околност със занаятчиите от града. Стоките, предлагани от селяните за продан са излишъка от техния добив след издължаването на натуралните данъци към властта и разнообразните принудителни изкупувания, доставки (ищира и сюрсат). Зърнените храни (пшеница, ръж) и бобови, фураж (ечемик, овес, сено, жълъди) мед, осолена мас, зеленчуци, плодове, лой, и топени масла се пренасят до града с помощта на волски, конски коли и впрягове, в торби, дисаги и др. товари. От своя страна занаятчиите предлагат текстилни стоки (сукно, аба, платове, кече за конски чулове), ботуши, пантофи, железарски изделия (клинци, гвоздеи, подкови, лопати, чукове), домашни съдове, църковна утвар и др. На градския пазар могат да се намерят стоки и от огромния пазар на Османската империя: черен пипер, кимион, карамфил, канела, бои, катран, смола, лепило сапун, сол от влашките солни мини и редица други стоки. Покупко – продажбата се извършва по определени цени, периодично номерирани от властта. По традиция цените на зърнените храни, топената лой и масла, занаятчийските произведения и др. стоки в казите по Дунавското крайбрежие ежегодно се определят в гр. Силистра и чрез съдебно решение се уведомява върховната власт. Градският панаир е едно от най – приходоносните звена в османската държава. Дейността му е строго регламентирана, пазарният ден е точно фиксиран. Панаирите са ежегодни, свикват се в определен ден (на някой светец, считан за закрилник и покровител) и обслужват както вътрешния, така и външния обмен. Сред най-ранно споменаваните панаири са в Пирот, Айтос, а като национални се оформят – Узунджово, при Троянския манастир, Сяр, Сливен, Свищов, и др.
През ХIХ в. Свищов се откроява като силно развит търговски център, а размерите на търговските сделки дават тласък за развитието на търговията в останалите селища в българските земи.
II. Стопански връзки на Свищов с вътрешността на страната.
Според Семков и Йонов съществува свидетелство на г-н Шад, капитан в Гайсбрук за пътуването му в Левант 1740 г., който описва в Свищов: големият панаир, продължаващ всяка година 50 дни и се посещава от венециански и дубровнишки търговци. Оригиналният ръкопис „Немски и австрийски пътеписи за Балканите ХVII и ХVIII век“ се съхранява в Австрийската Национална библиотека и потвърждава, че Свищов е значим град още през Средновековието. Този международен панаир се провежда до битката при Виена (1683), след която турските султани забраняват панаира. Тогава удря часът на свищовските търговци, които поемат търговията след отстранената конкуренция (венецианските и дубровнишките търговци). Значението на града нараства след подписването на австро – турския мирен договор от 4 август 1791 г., наречен Свищовски мир. В края на ХVIII и средата на ХIХ в. Свищов е вече важно вносно и износно пристанище за много от вътрешните български градове. Градът се свързва с нови пътища – Плевен, Търново и Русе, Варна. През Възраждането всички селски пътища през Балкана водят към Свищов, поради изгодното местоположение на пристанището. Подемът в българското селско стопанство е свързан с увеличения обем на производството на зърнени храни, търговско-индустриални култури, създават се условия за разгърната размяна на стоки между града и селото. Свищов все повече привлича селата в стоково – паричните отношения и става център на събирателска търговия. Засилва се потокът на селскостопанските продукти (кожа, вълна, месо и др.), които се преработват в града, разраства се занаятчийското производство. Свищов заедно с прилежащия му район образува стабилна система, благодарение на взаимното ползване на своите икономически и човешки ресурси. Градът се оформя като водещ търговски и занаятчийски център, през който минава главният търговски път за Влашко и Трансилвания, а оттам за Западна и Средна Европа. Текстилният и кожухарски занаяти се налагат в града. Местните щампари не само удовлетворяват потребностите на притежателите на тъкачни работилници в Букурещ, но те изпращат платна за щампосване в Свищов. Статистиката от 1869 г. за икономическото положение на Дунавския вилает ясно показва, че градът има 758 занаятчийски дюкяна, 212 магазина, 25 мелници и 6 табахани (работилници за обработка на животински кожи). Чрез създадените еснафски организации държавата обединява и мобилизира дребните градски занаятчии за изпълнение на едри държавни поръчки. Дейността на еснафските организации в Свищов е много добре организирана и еснафът от своя страна допринася за развитието на търговията и нейния напредък. Най-богатите еснафи в града са табашкият, памукчийският, соватчийският. По-голямата част от памука се доставя от Кърджали с коне, като всеки един търговец има най-малко от 5 до 10 коня. Един от главните занаяти е соватчилъка. Свищовските соватчии са събирали добитъка от цяла Северна България, така че повече от 30 – 40 совата са заедно на паша. Един биволски соват се състои от 100 до 150 бивола. Добитъкът за угояване, наречен джелеб е купуван от Софийско, Радомир, Родопите, Дупница и Орханийско. Белият добитък, крави и волове е купуван от Търновско, Никопол и Оряховско. Соватчилъкът е сезонен занаят, затова има и специален пазар на добитък. Свищовският еснаф купува стоки от манифактурджии – агросисти от Търново. Важен факт за развитието на търговията и търговската активност в града е, че тя е съсредоточена в ръцете на български търговци. Ръководството на капитала и дори кореспонденцията между търговците е на български език. Търговският потенциал на Свищов не остава незабелязан от Г.С.Раковски. Като бивш търговец той оценява неговото място и пише: Свищов по местонахождението си е един търговски град на дунавското крайбрежие и породи того жители му ся по – одавно още развили търговщина... Това потвърждава българския характер на свищовската търговия, въпреки силата на османската власт в българските земи. Благодарение на оживената дейност на свищовските търговци, селяните от околността са в добро материално състояние. Съществуват данни за размяна със Сливен, Търново и София.
Изпращам ги на Свищов до Кир Христоте Папаз олу с Величко от Кремиковци пазарени по 20 грш. на товар. Кирио дадох им пешим 30 руби по 6.20......195. През 1837 г. Кир Христо изпраща за София 2 902 оки сол, по късно получава от София сурови кожи, а през 1848 г. същият търговец изпраща за Свищов восък и мед пак до Кир Христо. От горепосочените данни става ясно за разменната дейност на свищовските търговци с вътрешността на страната, специално София.Видните габровски търговци х.Христо Рачков и братя Къню и Геню Сахатчиеви, Станчо Арнаудов и син търгуват с голямата фирма на Цвятко Радославов. През Възраждането в Свищов има 45 търговски фирми, 200 търговски семейства с повече от 100 кантори. Най-известни са фирмите на Цвятко Радославов (дядо на Цветан Радославов), Димитър Начович (баща на Григор Начович), Братя Ковачеви, Иваница х. Константинов (баща на Алеко Константинов), Алеко х. Константинов (чичо на писателя), Димитър Кръстич, Александър Шишманов и др. Много от фирмите са свързани с Австро-Унгария и имат клонове във Виена, търговски агенти в Будапеща и Цариград. Най-голямата търговска фирма в Свищов принадлежи на Цвятко Радославов (Сахатчиолу). Той развива усилена комисионна и собствена търговия – вътрешна и външна главно с Виена, Будапеща и Цариград, която обхваща голям брой търговци от Търново, Габрово, Ловеч, Лясковец, Севлиево, а и търговци отвъд Стара планина – Сопот, Карлово, Пазарджик. Търговският му дневник „ЖО&РNAЛь № 2“ дава представа за търговската му дейност. Във Велешанската махала на Свищов, където се намира ханът на Цвятко Радославов, се организира панаир, на който идват с кервани, коли и камили търговци от Велес, Куманово, Кочани, Щип, Петрич, Мелник и други градове, донасяйки сусамово и афионово масло, анасон, маслини, ориз, тютюн, кожи, памук и др. стоки. Постепенно Радославов увеличава търговията със зърнени храни, притежава складове в Свищов и Никопол, организира совати за угояване на едър и рогат добитък. Фирмата е в делови отношения с фирмата на Евлоги Георгиев в Букурещ, интензивни връзки с Христо П. Тъпчилещов и Николи Минчолу в Цариград, Н. Хр. Палаузов, В. Рашев от Одеса. По спомени на Григор Начович е определена формата на търговия със стоките: Гледах, в моето детство дядо ми, майчиният баща Христо Папазов, получаваше от далеко в България, че даже от Македония разни стоки като памук, дървено масло, маслини и пр. и ги изпращаше отвъд Дунава, оттам той получаваше сол, катран, въжа, коноп, иглика и пр., които продаваше на търговци дошли от Плевен, Ловеч и другаде... Търговската къща на Цвятко Радославов Сахатчиолу е в родствени връзки с фирмата на Къньо и Геньо Сахатчийски от Габрово. В завещанието на Къньо Сахатчийски фигурират имената на Георги и Цвятко Радославови. Цвятко Радославов е роден в Габрово през 1820 г. от рода Сахатчиолу. Предполага се, че се е преселил в Свищов около 1840 г. и започва да търгува с кожи, зърнени храни и сол. От Свищов за Габрово се внася риба, прясна и пресносолна (шаран, сом, моруна и щука), хайвер и пресносолен хайвер, сирене. Габрово от своя страна изпраща част от получената стока на други места. Вносът в Габрово на сода, химикали, химически произведения става чрез българските търговци на дунавските пристанища Русе, Свищов и Галац. Свещи заедно с пафюмирани сапуни, порцеланови изделия се внасят от Австро-Унгария чрез Свищов.
Друг едър търговец от Свищов Атанас Каракашев, като се възползвал от търговията със зърнени храни, в съдружие със Сюлейман ага построява в града парна мелница. Тя била съоръжена с мотори и приспособления, доставени от Австрия. Според белгийският консул Янсен: ….Градът Свищов е най – търговския в цяла България….Населението на Свищов може да бъде причислено към най – интелигентното и предприемчиво от цяла България. Особено след създадените връзки с Австрия много свищовлии са живеели там и говорят немски или френски. Тук почти всички се занимават с търговия…Свищов е централното място на търговия и едни от главните търговски къщи са тук. Свищовските търговци са всестранно образовани и управляват вещо своите търговски операции. С тези свои качества свищовските търговци издигат името на родния ни град и творят големи страници на търговската ни и културна история. Свищов не би имал този напредък без свищовските търговци емигранти: Григор Начович във Виена (той снабдява града с австрийски стоки, изпраща промишлени изделия в Габрово, книги и книжарски материали в Стара Загора), Николаки Станчов, собственик на параход и главен акционер на „Дунавско вапорско дружество“, австрийският гражданин Александър Шишманов, Филип Сакелариевич, братя Ковачеви и др.
III. Търговски връзки на Свищов с Европа.
През 1848 г. пристанището обслужва ежегодно по 400 и повече търговски кораба. Изнася се бял боб и леща във Влашко и Сърбия, всички пашкули произвеждани в българските земи, се изнасят през Свищов. Агнешките и кози кожи са изпращани за Марсилия през Галац. Цитираните данни показват, че износът от Свищов се състои главно от зърнени храни, преработени скотовъдни изделия, кожи, риба и някои манифактурни стоки. В доклада си „Дунавската провинция“ френският консул в Русе отбелязва: Износът на Свищов достига през 1873 г. сумата 5 394 725 франка, като се състои главно от зърнени храни, кожи, вълна и малко коприна. Вносът е представен същата година от 4 223 375 франка и обхваща колониални стоки, памучни тъкани, ориз и др.
След големия пожар през 1870 г. и пълното унищожение на Скелята се построяват нови каменни мази, побиращи стока за около 10 хиляди вагона. Магазиите или складовете на пристанището са най-големите и най-модерните по дунавското и черноморското крайбрежие. Свищов се превръща в главен център на внос и износ за почти цяла Северна България, Македония и Тракия. Параходите на Австрийското параходно дружество, а по-късно на Руското плавателно дружество стоварват на пристанището фабрични, колониални и манифактурни стоки от Австрия, Русия, Цариград и Румъния. Някои от тези стоки се разпределят за разпродажба в града, а други са изпращани за селищата в Северна и Южна България, Азиатска Турция и Гърция. Нарастването на културните нужди на населението, растежа на производителните сили в българските земи води до разнообразието и количеството на внасяните стоки. Димитър Начович поставя началото на различна търговска дейност: доставка на колониални и промишлени стоки, внасяни от Западна Европа предимно от Австро-Унгария. Той първи доставя от Виена в Свищов железария, стъкларски изделия и други стоки, с които урежда отварянето на специален магазин в града. Друг голям търговец на колониални стоки от Виена и посредническа търговия се очертава и Александър Шишманов. Той разполага с голям капитал, открива търговски кантори не само в българските земи, но има кантора в Цариград – Балканпан. Всяка година Шишманов участва в панаирите в Ески Джумая и Узунджово, където продава вносни стоки от Австро-Унгария. Тези два примера показват характера, организацията на търговско – стопанската дейност на някои едри търговски фирми в Свищов до Освобождението. През 60-70 те години на ХІХ в. градът е център на т.н. „платняна флота“. Тя се състои от 150 дунавски гемии, като повечето са собственост на българи. С основаването на „Дунавско вапорско дружество“ (1867), с главен акционер преселилият се в Свищов търговец Николаки Цвятков Станчов, се поставя началото на дунавското параходство утвърдено със заповед от Високата порта. В доклада си „Записка за търговията на Дунавския вилает, не по късно от 22.11.1873 г.“ генералният консул на Русия Александър Мошнин отбелязва: Работите на този параход вървяха така добре, че за две години те откупиха/изплатиха парахода и шлеповете..“, следователно в периода 1867 – 1869 г. дружеството е отбелязвало известни успехи в своето развитие.
През втората половина ХIХ в. Свищов поддържа търговски връзки с румънските градове Галац, Браила, Букурещ, Брашов, Зимнич, Александрия и др. В тези селища са заселени от много български търговски фамилии, напуснали страната ни поради робството. Между тях има и търговци от Свищов, които са в роднински връзки с търговски къщи от града. Асортиментът на търсените от свищовските търговци стоки бил голям и се обръща внимание на снабдяването с памучни прежди, сватбени сандъци, бъклици, столове изработени в Брашов, дървен материал, маслини ориз, солена риба. Предварително търговците се информират за цените на стоките: агнешки и биволски кожи, жито и царевица, захар, кафе и др. Повече от половината износ по р. Дунав е на свищовското пристанище.
Огромна заслуга имат свищовските търговци при осъществяване на търговски контакти с Австро-Унгария. Те поддържат контакт с други български търговски къщи в Австрия - търговската кантора на Филип Сакелариевич във Виена, търговската къща на братя Робеви, и др. По количество и стойност внесените през свищовското пристанище стоки превишават изнесените. С пускането на моторни кораби от Австрийската параходна агенция вносът от Австро-Унгария се удвоява.
Търговските връзки на българските земи с Руската империя са възпрепятствани поради непрекъснатите войни на Русия и Османската империя. След сключването на Кючюкканарджийския мир (1774) руските кораби получават достъп до всички пристанища на османската държава. Българските градове – Свищов, Габрово, Сливен – установяват трайни търговски контакти с Русия. Търговската къща на Цвятко Радославов поддържа отношения с фирмата на В. Рашев от Одеса. Кореспонденцията между тях е посветена на въпросите на търговията с кожи, сол.
През Възраждането Свищов и свищовското пристанище се утвърждават с нова и силна роля: износ на селскостопански стоки, внос на манифактурни и колониални стоки от и за района. Снабдено със съоръжения за обработка и престой на стоки, включително и парна мелница, свищовското пристанище добива голямо значение като център за транзитна търговия, предимно с Австро-Унгария. Ролята на свищовското пристанище като национално и международно пристанище може да се определи като европейска. Тя отразява високата степен на стопанска специализация, която конкретно обвързва Свищов, едновременно и взаимно, със стопанския обмен между Европа и градовете в българските земи. Силната транзитна търговия придава стопанска мощ на града и заетите в нея. Прогресивното, организирано гражданско общество на Свищов съдейства за просперитета на градския живот в стопанството, в образованието и културата по европейски образци.
Надя АНГЕЛОВА, уредник ИМ-Свищов
Снимки: фонд Исторически музей - Свищов

Оригинално заглавие СВИЩОВ – ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

 

 

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK