Екзарх Йосиф I - великан, дълбок философ, строг аскет и тънък юрист

Преглеждания: 97 #
20 Jun 2020

На 20 юни се навършват 105 години от смъртта на видния български духовник и дипломат, припомня impressio.dir.bg.
Църковен и просветен деятел, публицист и преводач, юрист и дипломат. Това са малка част от парченцата, оформящи образа на Екзарх Йосиф.
След смъртта му на 20 юни 1915 г., за него са изречени следните думи:
"Българският народ губи един от най-мощните свои водачи, българската дипломация - една от най-крупните си фигури, а общото православие - един от редките свои пастири. Той е великан, действал със спокойствието на дълбок философ, с вярата на строг аскет и с ловкостта на тънък юрист."
Светското име на бъдещия екзарх е Лазар Йовчев. Роден е на 5 май 1840 г. в будния градец Калофер в семейството на Йовчо и Ивана - бедни, но благочестиви и религиозни хора, ползващи се с уважението на всички, които ги познавали. Рано изгубил родителите си, той е отгледан и възпитан от сестра си Рада Йовчева. Първоначалното си образование получава в родния си град, завършвайки през 1859 г. IV-класното училище при бащата на Христо Ботев, даскал Ботьо Петков. Като ученик се отличавал със скромност, сериозност, голяма любознателност и извънредна даровитост. Със стремежа си към самообразоване, младият Лазар привлича вниманието на преподавателите си и на видните калоферци.
Общината решава да изпрати талантливото момче във Виена да продължи образованието си, но планът не се осъществява и той става учител в градчето. Но скромното учителско звание не могло да задоволи жаждата му за повече знания и желанието му за висше образование. Воден от тези си стремежи, през 1861 г. той заминава за Цариград, където се обръща към Сава Филаретов - тогавашен чиновник в руското посолство, с молба да му издейства стипендия в някоя руска Духовна семинария.
Очаквайки резултата, за да не си губи времето, постъпва в най-старото и най-престижно гръцко училище в града - Великата народна школа във Фенер. Скоро след това обаче го напуска и през 1862 г. се записва във Френския колеж в Бебек, където учели доста българчета. Там следва две години.
Със своята прилежност и безупречно поведение Йовчев печели любовта на учителите си. В края на учебната година получава първа награда за отличен успех. Той става гордост и за живеещите в Цариград заможни калоферци, които го взимат под покровителство си и през 1864 г. го изпращат на свои разноски в Париж, за да получи още по-високо образование. Там младият мъж постъпва във Философско-литературния факултет на Сорбоната.
След тригодишно обучение, по волята на благодетелите си, преминава в Юридическия факултет. Завършва след три години със степен "лисансие". С диплома на правист в джоба, Лазар се завръща в Цариград през ноември 1870 г. с идеята да поеме някоя служба, откъдето да е по-полезен на съотечествениците си.
След много усилия е назначен като чиновник без заплата в Търговския съд. Съвсем естествено, пълният с енергия мъж не може да се задоволи с този незавиден пост и се отдава на обществена дейност. За около седем месеца сътрудничи на в. "Македония", издаван от Петко Р. Славейков, а от юни 1871 до май 1872 г. редактира сп. "Читалище", публикува и множество статии.
През януари 1872 г. е назначен за главен секретар на учредената през февруари 1870 г. Българска екзархия, която вече се преустройвала и имала нужда от просветени хора. Скоро всички разбират колко ценен е той. При избирането на първия български екзарх Антим, някои от избирателите спорят за дребнави формалности и пречат на избора. Секретарят Йовчев става и заявява:
- Чудя се на нашата неразбория. Народът ни се бори 30 години за църковното си самоуправление и за националната си самостоятелност в империята. Сега му се дават тия правдини, а ние сме седнали да придиряме за дреболии и да спъваме делото. Народът няма да ни прости това!
Силната логика и енергичният тон заставя опозицията да се откаже от формалностите и изборът е направен. Антим I е провъзгласен за екзарх.
Новоизбраният архиерей веднага оценява достойнствата на секретаря и му предлага да приеме духовен сан. Йовчев не се колебае дълго. След 14-дневно мислене и приготовление отговаря на Негово Блаженство, че е съгласен да понесе кръста на духовното звание.
Така, на 23 септември 1872 г. в екзархийския параклис на Ортакьой Лазар Йовчев е подстриган за монах с името Йосиф.
На следващия ден, когато във Фенер и във всички гръцки църкви в Цариград се чете схизмата против българската църква, Йосиф е ръкоположен за йеродякон, а след месец - за йеромонах и е въведен в архимандритски сан. Скоро след това е назначен и за екзархийски протосингел. Той става най-близкият съветник и помощник на Екзарх Антим I.
В следващите няколко години архимандрит Йосиф се включва активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието ѝ в смесените епархии, участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на Великите сили, благодарение не само на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава.
През 1874 г. е изпратен да управлява една година Видинската епархия. Завръща се в Цариград и Екзархията го подготвя за кириарх на Одринската епархия. Този план обаче е осуетен от упорития отказ на Високата Порта да издаде берат (султански указ за назначаване на служба, с който се предоставят или потвърждават права и привилегии - бел. ред.) за български митрополит в Одрин.
През 1876 г. Йосиф единодушно е избран за Ловчански митрополит. На 2 февруари е ръкоположен за архиерей и заминава за епархията си. Пристига в Ловеч в едно размирно време, когато никой виден българин не смее да си покаже главата. Учители, свещеници, търговци и занаятчии - изобщо всички първенци, са подложени на гонения от властта. Побоища, обири, убийства са нещо обикновено. Затворите са пълни с невинни хора, по площадите стърчат набити на кол глави на въстаници от четите на Бенковски и Ботев, а по градовете и селата на епархията кръстосват башибозуци и черкези, които изтезават измъченото население.
Всред този ужас и всеобщ смут младият владика запазва спокойствие, показва кураж и се отдава на усилена работа. Веднага влиза във връзка с властите и със своя такт и дипломатичност успява да ги предразположи към себе си. С голямо постоянство той съумява да облекчи положението на паството си. Османските зверства постепенно намаляват и населението се отдава на обичайните си занимания. Митрополитът подканя хората по села и градове да отворят отново училищата си и сам назначава учители. И българи, и турци се отнасят към него с почит.
При обявяването на Руско-турската война през 1877 г. Високата Порта изисква отстраняването на Екзарх Антим I. На 12 април 1877 г. - денят, в който е обявена войната, Антим е свален. На 24 април смесеният съвет при Екзархията, събран в екзархийския дом в Ортакьой, избира и провъзгласява Ловчанския митрополит Йосиф за български екзарх.
Изборът му е обусловен от светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение. Кандидатурата му е общоприемлива сред влиятелните кръгове в Цариград.
Младият и учен митрополит знае твърде добри какви големи трудности ще му донесе този висок пост, но да се откаже от него счита за дезертиране от един свещен народен дълг.
Новият екзарх пристига в Цариград на 15 май, на 28-и с.м. Великият везир му връчва берата и на 2 юни е приет на аудиенция от султан Абдул Хамид II.
Започва 38-годишното служение на Йосиф като глава на Българската църква. Това става в много трудно за българския народ време. Време на борба за свобода и независимост.
Още в началото Високата Порта се опитва да привлече екзарха на страната на империята. Поставя пред него редица условия, включително да осъди делата на своя предшественик и да поиска заточението му, да отстрани от Цариград някои архиереи, да назначи хора, посочени му от турското правителство.
Всички тези искания срещат енергичен и тактичен отпор. Така Екзарх Йосиф показва каква ще бъде бъдещата му политика и задача. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, събирайки всички български епархии в обятията на Екзархията. Но среща редица пречки по пътя си.

След подписването на Берлинския договор и създаването на Княжество България и Източна Румелия, руската дипломация пожелава преместване на седалището на Българската екзархия от Цариград в София или Търново, за да остане екзархът духовен глава на българската църква само в Княжеството.
Княз Дондуков-Корсаков подмамва Йосиф I да напусне османската столица и да пристигне в Пловдив на 1 юни 1878 г., под претекст уредбата на църквата в Източна Румелия. Той обаче усеща замисъла и се връща в Цариград в началото на януари 1880 г.
Но се оказва без паство, тъй като през времето на Руско-турската война Портата отстранява всички български владици от епархиите им. Българите във вилаетите се връщат в положението до издаването на султанския ферман от 1870 г., с който е учредена Българската екзархия, и срещу тях отново има гонения. Против Екзархията са и Портата, и Цариградската (Вселенската) Патриаршия, и Русия, и Австрия - всеки заради някакви собствени интереси.

Първата грижа на Екзарх Йосиф е да иска позволението на Високата Порта да назначи владици на вакантните места в Охрид, Скопие и Велес, но молбите му остават без внимание. Върху него се оказва все по-силен натиск да напусне Цариград, тъй като няма нито една епархия под негова опека в Турция. Никой не застава на страната на екзарха и той е принуден да отстоява мястото и каузата си сам - в Княжеството и Румелия правителствата са погълнати от вътрешни организационни работи.
Едва през 1883 г. султанът се разколебава в позицията си и обещава да възстанови старото положение. На следващата година дори заявява на Екзарха, че може да изпрати владици в Охрид и Скопие, но берати за тях така и не са издадени. Това се случва чак на 8 юни 1890 г., благодарение на Стефан Стамболов, който изпраща една енергична и настоятелна нота до Портата. След години Екзархът казва за Стамболов, че е бил единственият български държавен мъж, който го е разбрал и е помогнал в борбата му.
През 1893 г. с нови усилия, подкрепени този път и от София, са получени още два берата - за Велеската и Неврокопската епархия. Издействани са привилегии за българските училища, които се поставят на равна нога с гръцките, място за семинария в Шишли и др.
Така постепенно, до Балканската война (1912-1913) в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, 8 епархии в Македония и епархия в Одринско, управлявани от екзархийски наместници. Екзарх Йосиф открива Българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Училищното дело е от изключителна важност за владиката. В неговите очи просвещението, възпитанието и религията са трите културни лоста за изграждане величието на българския народ.
На 8 септември 1898 г. в съслужение на митрополитите от Княжество България той освещава българската църква "Свети Стефан" (Желязната църква) в Цариград.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война. Той вижда делото си увенчано с успех, жертвите, направени от него придобиват смисъл. Но радостта му е кратка. Много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война.
Всичките му усилия са отнесени като порой. На 27 ноември 1913 г. заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Здравето му е разклатено и на 20 юни 1915 г. духовният водач на Българската църква в продължение на 38 години склопява очи.
Тленните му останки са изложени за поклонение в Синодалната палата, откъдето на 25 юни тръгва огромно траурно шествие. Улиците на София са изпълнени с опечалени миряни.
Опелото е извършено в църквата "Св. Неделя". Екзарх Йосиф I е погребан в южната колонада на църквата, отвън, в близост до олтара. Намерението е било след освещаването на катедралния храм "Св. Александър Невски" духовникът да намери покой в тамошната Крипта, но това така и не се случва.
Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели. Учредени са няколко фонда на негово име - за стипендии на семинаристи, подпомагане на бедни ученици, закупуване на книги. Неговото единствено желание е да помага. Дори и след смъртта си.

 

 

 

 

 

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

Актуално Свищов се поддържа правно от адвокатска кантора "Кръстев".

Официална страница на FACEBOOK

Галерия

Свищов се събуди от летаргичен сън /СНИМКИ/