Джоро Чепа и Митьо Пича

#
10 Dec 2018

Актуално Свищов продължава поредица, посветена на стария Свищов, видян през художествения поглед на капитан Константин Динков/Льони. Следващите публикации ще бъдат за свищовските образи - зевзеци, особняци и чудаци...
    Денят от сутринта беше топъл и аз седях и дремех на една пейка  в градската градина очаквайки моя приятел Митьо Пича, с когото се бяхме уговорили да изпием сутрешното си кафе в заведението на военния клуб. Топлото пролетно слънце ме напече и ме унесе в омайна сладка дрямка, та аха да падна от пейката. Не усетих кога моят приятел е седнал до мен и доста време ме е наблюдавал как хубаво си поспивам, па и похърквам. Събуди ме с един силен шамар по врата, а аз скочих и едва се задържах да не забия глава в затопления асфалт на земята.                      

 - Стига си спал – извика той. Снощи какво си правил? Пак ли си скитал цяла нощ с оная…  Тъкмо да й каже името аз предвидливо му затворих устата с думите:  

 - Я си затвори голямата уста. Аз да не съм като теб, да влизам от кръчма в кръчма по цял ден и цяла нощ.       

Замълча, нищо не ми отговори и тръгнахме към клуба. Масите бяха наредени вън, под разлистващите се големи диви кестени. От сутринта си личеше, че пролетният ден ще бъде топъл и приятен. Откъм Дунава се усещаше лекият речен бриз, носещ уханието на току що разцъфналите край реката върби. Заехме, като стари клюкарки, стратегическо място, от където можехме да виждаме всеки, който минава край нас.                   Поръчахме си две кафенца и зачакахме да ни ги сервират. Мълчахме и гледахме как бързо се заеха всички места в кафенето, а и нашите кафета вече ни бяха донесени. Една ухаеща приятно миризма се разнесе от вълшебната гореща течност. С удоволствие отпих от нея и поглеждайки към Митьо разбрах, че нещо му тежи и го измъчва.     

- Какво става с теб, виждаш ми се притеснен, имаш нещо да ми казваш ли? – попитах го аз нарушавайки мълчанието ни.                                       - Всъщност се колебая дали да ти кажа, или да премълча.  Отпи от горещото кафе и след малка пауза рече:                

- Ще ти кажа какво ме измъчва, защото, според мен, ти ще ми дадеш най-добрия съвет. Намерих си работа, но ме е страх да реша дали да приема. Работата е лека, но има условия на които трябва да отговаряме като кандидати за нея, а аз не зная дали ще се справя. Слушах го внимателно, без да го прекъсвам, а той спря да говори и ме погледна в очите, очаквайки реакцията ми.                      

 - Добре де, кажи каква е тази, та да поставят условия, а и те толкова сложни – попитах със сериозен тон аз и го погледнах умно, колкото можах.     Той ме поогледа недоверчиво, знаейки, че обичам да се кодоша на неговите глупости, но продължи:                                

- Абе, тая работа е тънка. Разширяват щата на милицията и започват да набират още персонал, но избират все свои хора. Проучват ги до девето коляно – да нямат кулаци в рода си, да нямат противници на народната власт, да не са с капиталистически разбирания. Всеки ще бъде облечен с нова униформа и вероятно ще дават и пищови.                      

 - Чакай сега. Туй всичкото, което ми надума, от кого го чу и как разбра, че събират хора за милиционери – полюбопитствах аз.        Митьо дори не се замисли, лицето му беше зачервено от възбуда, не ме изчака да свърша с въпросите си и продължи да ми обяснява.          

 - Онзи ден, баш по обяд, ме спря на улицата Геро Пора и ми рече, че Джоро Чепа щял да става милиционер, даже му казал, че с единия крак бил вече в милиционерското управление. Дали му един голям лист с имена, които той за пръв път чувал, но запомнил някои от тях: Герги Димитроф, Ленин, Сталин, Енгелс, Карл Марс, имало и още. Трябвало да ги научи, защото ще се явява на изпит.  Тук спря, замълчахме и двамата, той отпи бавно от кафето си, а аз се замислих за всичко това, което чух и се чудех, какъв съвет да му дам. Дойде ми наум, че сигурно ще има изискване и за образователен ценз, за завършено образование.                                    

- Добре, разбрах – наруших мълчанието аз, но искам да попитам нещо: документ за завършено образование искат ли? Нали трябва да си образован, поне малко, да можеш да четеш, да пишеш, да смяташ, трябва да си грамотен.                                              

 - Виж, това не ми каза, а аз пък забравих да попитам, но тази вечер ще го потърся да ми разясни всичко.  Наближаваше обяд, допихме кафетата си и бавно поехме към махалата. Разделихме се като си обещахме вечерта да се срещнем на гезмето.                                           

 Вечерта, както винаги, всички приятели се бяхме събрали на площада пред кино „Киранов”. Нямаше ги само Пича и Чепа и тяхното отсъствие се чувстваше, защото компанията ни беше тиха и смирена, а с тях възбудените ни гласове се чуваха по целия площад. Тази пролетна вечер беше доста мрачна, речният бриз беше хладен, откъм Дунава се носеха тежки черни облаци, едри студени капки започнаха да падат над главите ни и ние по най-бързия начин се изнесохме в ресторант „Славяни”. Той толкова бързо се напълни, че едва си намерихме места. През това време нашите двама приятели се появиха, но седнаха на друга маса, до прозореца, защото при нас нямаше места. Оркестърът свиреше толкова силно, та се налагаше да се надвикваме един друг. Гъст тютюнев дим се стелеше в цялата зала, беше станало задушно и аз реших да се прибирам вкъщи. Минавайки край масата на Митьо му заръчах да ме потърси на другия ден у дома. Прибрах се и си легнах веднага, защото на сутринта трябваше да стана рано.   Тъкмо приключвах със закуската, когато Митьо се провикна през оградата.                                              

 - Влизай – извиках му аз и седнахме пред къщата, под асмата. Слънчевите лъчи започнаха да затоплят все още хладната пролетна утрин. Мама ни донесе две горещи кафета. Отпихме с удоволствие от ободряващата течност и моят приятел бавно започна разказа си:                    

- Това, което ще ти кажа е много важно за мен. Както ти обещах, проучих всичко за милиционерската работа, която не била чак толкова трудна. Дори ходихме с Чепа до управлението, където беше старшията и той всичко ни обясни и ни поръча утре в 8,00 часа да сме при него. Заедно с другите кандидати ще ни запознаят с условията, на които трябва да отговаряме, след което ще има изпит и, който го издържи ще стане действащ милиционер.                                           

 - А образование ще искат ли?                                

- И това разбрах. Като отидем на изпита ще ни карат да четем и пишем. Само това искали – да бъдем грамотни.                        

- То било много лесно бе. От сега ти гарантирам, че ти с двата крака си вътре – успокоих го аз.                                      

 - Пропуснах да ти кажа, че щели да ни изпитват и за нещо друго, дали знаем имената на някакви вождове. Шефа ни ги каза, но аз запомних само някой си Крал Мас и Фирдю Енгю. Всички те щели да бъдат нарисувани на големи протрети, а ние трябва да познаем кои са, кога са родени и къде. Е, тук ме е страх, че това е сложно за мен, но Чепа каза, че няма да се излагаме. Слушах го и си мислех, че няма да му е много лесно, особено с тия портрети. Докато познае ония с големите бради бая зор ще види, но си премълчах. Пък и не исках да го плаша.                          

 - Ако искаш мнението ми – рекох аз, ще те посъветвам да отидеш и да пробваш щом си решил, белким работата стане. Па нали знаеш, че за проба пари не вземат.                                            

Цяла седмица Джоро и Митьо не се появиха нито на площада, нито на гезмето. На нашите редовни сбирки всички се питахме, какво става и къде се скриха тия двамата фоги. Една сутрин рано, тъкмо се бях прибрал от реката чух, че някой ме вика. Излязох и що да видя – Митьо стои на портата и крещи с цяло гърло.    

- Защо викаш , бе? Влизай, портата е отворена, кучето е вързано. Разбуди цялата махала.                                      

 - Радостен съм, братче.                                    

И засмян до уши Митьо продължи на висок тон:                    

- Имам да те черпя. Приеха мен, а оня глупак Джоро го оставиха на изпит.                                              

 - Сядай на масата и ме чакай.                            

Мама ни беше приготвила закуска, а и две ароматни кафета димяха пред нас. Отпихме с удоволствие по глътка и се насладихме на вълшебния му вкус.                                                  

 - Разказвай сега, как мина всичко? Къде бяхте цяла седмица? Покрихте се като плъхове. Думай!                                      

 - Ако трябва да съм искрен, не беше лесно. Целият треперех. Явявахме се един, по един, поотделно пред трима насядали около една маса, комисия се казва, те определяли кой става за милиционер. Какво да ти кажа, братче? Голям зор! Дойде и моят ред. Първо ми зададоха въпроса, какви са туй комунягите, защо са се борили, за какво и за кого. Туй горе-долу го казах, но като ми дадоха една пръчка, с която да показвам всеки един от закачените на стената протрети…                               

 - Ти каза ли им всичко за тях?                              

 - Защо ме прекъсна? Сега трябва да се сетя докъде бях стигнал. За какво ти говорех?                                            

- За портретите, бе – подсетих го аз.  Митьо мълчаливо ме погледна, челото му беше в пот, капки падаха от него, пийна от вече изстиналото кафе и продължи:                    

- Е, те там го ядох … Бяха наредени в две редици, а горната започваше с трима с дълги бради. Най-главният от тримата ми рече:”Сега, момче от теб искам да ми казваш за всеки един от тия протрети, които ти посоча как се казва, от къде е, биографията му. Бавничко, не бързай, ние от комисията ще слушаме. Това ни е работата.”    Братче, загубих ума и дума. От тия тримата, брадатите, знаех само, че третият от тях е бил българин и се казва Дядо Благоев, а на другите двамата им забравих имената, па какви са, от къде са, не ме питай. Всичко изхвръкна, като заек, от главата ми. Казах им, че и тримата са българи, а те се позасмяха и после ме накараха да покажа с пръчката кой е Левин, Сталиян – руснаците. Питаха ме и за вожда на България, но аз това си го знам и със силен глас им го казах – Георги Димитров. Казаха ми, че съм издържал изпита и съм приет за милиционер, но Чепааа… трябвало да се яви отново пред комисията и да почете още за вождовете.  След няколко дни разбрахме, че и Чепа издържал изпита и бил приет в редовете на народната милиция.                              

 До тук всичко си бе добре, бяхме приятели, от една махала, комшии, почти неразделни, но… след като ги облякоха с униформи, като им дадоха по едни железа, пищови демек, като ги туриха отпред под пъпа, не можах да ги позная. Гледах ги, чудих се те ли бяха или чужденци дошли да служат в нашата милиция. Не бях сам, Пешо Джуката и Кольо Майтапа бяха наблизо, поогледахме се, позасмяхме се и леко се сбутахме един друг, а вечерта, както винаги, всички вкупом бяхме на сборния пункт на площада. Гезмето отдавна бе пълно с младежи, а и край нашата компания имаше много зяпачи, защото при нас винаги беше весело, а тази вечер се очертаваше да бъде с много емоции. Изведнъж някой извика силно:                     

 - Погледнете кой идва!                              

 Всички обърнахме погледи към военния клуб, откъдето с бавни и тежки стъпки към нас приближаваха двама униформени милиционери. Колкото по-близо до нас идваха, толкова по-ясно се открояваха лицата им. За наша голяма изненада това бяха Джоро Чепа и Митьо Пича. Спряха се и вместо да ни поздравят Митьо ни предупреди:                      

 - Забранено е да се събирате на групи на площада и от тази вечер никаква аларма да не се чува! В противен случай всички ще бъдете отведени в милицията. Разбрахте ли?                                

Настъпи тягостна тишина. След тези негови думи, изречени заповеднически, двамата доста наперено се отправиха към часовниковата кула. Ние мълчахме ошашавени и се споглеждахме един друг, не се чуваше ни гък ни мък. По едно време Мони Джоката се съвзе от изненадата:        - Еее, видяхте ли ги тия двамата нагаждачи? Погледнете ги как вървят, като генерали. Ако не ги познавамеее… нейсе, но всички знаем кои са те. Трифон и Досьо ряпа да ядат. Тия ще са върха. Сигурно скоро ще гледаме и техния сеир.                                      Тишината продължи, не че се уплашихме от тези двамата, но се чудехме на акъла им. Та нали заедно пораснахме, от една черга сме всички, нали допреди седмица и те бяха сред нас, и те вдигаха аларма, и техните гласове се чуваха чак в Румъния. Не мина много време и компанията ни забрави за случката, тайфата около нас се уголеми и целият площад ехтеше от нашия смях. Вечерта си мина, както винаги, по един и същи сценарий, със смях и закачки, но никой от нас не отвори дума за двамата глупака. Прибрах се вкъщи, но сън не ме ловеше, мислех си за тези мои двама приятели, които за кратко време се промениха толкова много.                        

В следващите вечери компанията ни бе в пълен състав с изключение на двамата милиционери. Бяхме забравили заканите и предупрежденията на пазителите на реда и гюрултията около нас беше дори по-силна от преди. В един съботен ден, когато учениците и студентите си бяха заминали по родните места, а групата ни бе в умален състав, точно в разгара на закачките ни от някъде се появиха Чепа и Пича, двамата служители на реда, и отдалече Чепа със силен глас извика към нас:                        

- Аз не ви ли предупредих да прекратите вашите сбирки и алармите да утихнат?                                                

Ние не му обърнахме внимание и продължихме със смеха, и шума около нас се усили. Двамата едновременно извикаха:                    

- Стига! Вие не чувате ли заповедта ни?                    

Всички млъкнахме и настана гробна тишина. Пазителите на реда се приближиха към нас и закопчаха моите и на Гошо Червара ръце с белезници и ни помъкнаха към управлението на МВР. След нас тръгна цялата ни тайфа, но в един момент Чепа ги видя, върна се назад, каза им нещо и приятелите ни се спряха и не ни последваха. Когато стигнахме в управлението двамата ни охранители казаха нещо на дежурния милиционер и ни заведоха в мазето, отключиха ни белезниците, вкараха ни в някакво помещение, без дума да ни кажат, където прекарахме нощта. Сутринта ни заведоха в един кабинет, на чиято врата имаше окачена голяма табела с надпис „НАЧАЛНИК”. С Гошо се спогледахме смутено и аз си помислих, че тази работа става дебела. Вътре нямаше никой, но след малко влезе един едър униформен мъж с пагони, с много звездички. Нашите двама „приятели” стояха чинно пред него, а той им нареди да излязат и останахме само ние и той. Минавайки зад бюрото си ни покани да седнем, огледа ни и леко се усмихна.            

- Я ми кажете, бе момци, снощи на площада защо не сте изпълнили нарежданията на моите служители и след техните предупреждения сте продължили да нарушавате реда?                            

Мълчахме и се гледахме, не смеехме да продумаме, а началникът ни погледна и разбра, че сме уплашени.    

- Сега ме слушайте добре! Пускам ви, можете да си правите сбирките, веселете се, но по-тихо. Хайде тръгвайте, свободни сте – лицето му грееше в усмивка, която дълго не можах да забравя.                  

 Прибирайки се вкъщи татко ме попита къде съм бил цяла нощ и защо не съм се прибрал у дома.  Разказах му всичко, а той, макар да знаеше за нашата одисея, ме предупреди да внимавам. Сбирките ни продължиха, както преди със смешки и закачки, около нашата компания пак имаше странични наблюдатели, алармата пак беше голяма и огласяше площада и гезмето.              

 В една топла лятна вечер бях закъснял и наближавайки към традиционното ни сборно място бях учуден от тишината, която цареше сред приятелите ми, муха да бръмне щеше да се чуе. Пак имаше много хора, а погледите им бяха насочени към центъра на тайфата ни, от където се чуваше силният глас на Иван Балкански, който се открояваше сред другите с високата си и стройна фигура. Доста бях закъснял и не знаех за какво говори, но по някои дочути откъслечни думи разбрах, че става дума за Джоро Чепа, а цялата група около него се тресеше от смях. От цялата тази гюрултия нищо не разбрах, но когато агитката оредя, научих от Иван какво е разказвал.                                              

 - Ваньо, за какво бе тая тарапана около теб? Закъснях и не схванах нищо, чувах само гласа ти и смеха на околните – попитах аз.            - Става въпрос за Джоро Чепа. Вчера бил негов ред да дежури по главната улица. Баш пред аптека №2 вижда, че е спряла , разбира се неправилно, една чисто нова кола „Лада” и си помислил: „Ха така, падна ли ми?” Приближил се лекичко, повдигнал едната чистачка на предното стъкло, па турил едно фишче и се скрил в очакване да хване нарушителя, но най-неочаквано, за него, до колата се приближил началникът на милиционерското управление, тоест шефа му. Тя била негова, а Чепа не я познавал и като го видял онемял, ченето му се схванало, гледал умно, с отворена уста и не можел да помръдне от мястото си. Мислел да избяга, но се овладял и с последни усилия на волята си едва стигнал до колата в момента, в който началникът му посегнал към фиша. Чепа, обаче го изпреварил, с все сила грабнал фиша, едва не откъснал чистачката, целият се тресял, като болен от малария. Всичко станало толкова бързо, че шефът му го гледал изумен и нищо не продумвал, а пазителят на реда – Джоро стоял като вдървен, постоянно менял цвета на лицето си – бял като сняг, жълт като лимон, червен като домат. Сменил всички бои, а от лицето му капели едри капки пот, якето му било мокро сякаш го е влачил порой. Шефът му го гледал със съжаление, видял на какво дередже е, че е уплашен като гърмян заек, па му рекъл:                              

 - Успокои се Джоро, а утре като дойдеш на работа ми се обади.    Запалил колата и изчезнал, а уплашеният му подчинен, горкият, стоял доста време като препариран пред входа на аптеката. Минавайки край него познати и непознати оглеждали загадъчно физиономията му, но никой не го закачил.                                                

На следващата сутрин Чепа чинно се явил пред началника си на рапорт, но никой не разбрал за разговора им. От този ден, обаче Джоро Чепа давал дежурства само в махалата „Чифте кафене”, най-трудният участък на града.                                              

 - Спри малко – прекъснах го аз. Като ми разказваш тази случка, откъде я знаеш, кой ти я разказа?                                

- Как кой бе – извика Иван, най-големият приятел на Чепа – Митьо Пича. Целият състав на МВР знаел за този случай. Вероятно Митьо, като твой най-голям приятел, ти е казал за него и го знаеш, а се правиш на ударен.    Постепенно компанията ни оредя, останахме само една малка групичка, коментирайки нашия бивш приятел Чепа. Издънките на Джоро и Митьо не бяха малко, но в последствие те добиха опит и станаха за пример в управлението, а ние загубихме най-добрите си приятели в нашата колоритна компания.  

капитан Константин ДИНКОВ/ ЛЬОНИ

Свищов

Откъс от книгата „Свищовските зевзеци, особняци и чудаци”

 

 

 

 

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK