Бай Ганю свищовлията

#
08 Feb 2019

Пътешествието в стария Свищов с неговото очарование и колоритни образи продължава. Водач е капитан Константин Динков /Льони/. Актуално Свищов препечатва последното негово произведение. Разказът е част от бъдещата книга на писателя "Разкази и спомени за Свищов".
Това се случило в началото на миналия век. Богат свищовски търговец на кожи отседнал в една гостилница в центъра на София да закуси. Било късна есен и хапливият тънък студ на наближаващата зима започнал да се усеща. Игривите снежинки неусетно посипвали замръзналите улици. Топлата печка в гостилницата излъчвала мека и приятна топлина, а пукотевицата на сухите дърва в нея създавала уют. Почти всички маси били заети, тук там се чувал гръмогласен говор, но и той постепенно утихвал. При такава необичайна тишина вратата на заведението с шум се отворила и с трясък се затворила. Показала се колоритната мощна фигура на бай Ганю. Калпакът му бил побелял, рунтавите му вежди и увисналият черен голям и дълъг мустак били толкова заледени, че като ги отупвал лед падал по намазаните с горено масло дъски на пода. Поогледал се, видял празно място на една маса и без да попита, дали може да седне, свалил от широките си мощни рамене тежките големи дисаги, махнал от главата си побелелия калпак, ударил го два три пъти в едрата си длан, а снежинките от него се разхвърчали и посипали покривката на масата. Седящите се спогледали помежду си, но нищо не казали и продължили закуската си. Сядайки, Ганю викнал с мощния си глас, за да се чуе от цялото заведение: „А на хайерлийката”, след което избърсал мокрите си вежди и мустаци с ръкава на плетения си шарен вълнен пуловер. Видял приближаващия се келнер и извикал: - Две шкембе чорби. Да бъдат горещи и с повече дамарчета, а чесъна и лютивия пипер не ги каскъни и един топъл самун хляб. Ако е студен ще го върна. След малко вече се чувал шума от неговото сърбане на горещата и подлютена чорба. Цялото му лице било запотено и зачервено, от време на време се чувало: - Е, много е арна, майсторе. След малко се чули няколко силни уригвания, а от устата му излязла неприятна и силна воня на чесън и извикал: - В нашият град я правят по-вкусна, не са скръндзи като тия софиянци, пък и пълнят чанаците догоре с големи дамарчета от вкусното шкембе. След като изял с голям апетит и удоволствие първата си чорба спрял за малко да си почине. Опънал се и внезапно ударил със сила по рамото своя съсед и се опитал да поведе разговор. - А, бе, я ми кажи ти от кой край на България си? - От Свищов съм, търговец на кожи – отвърнал съседът му. - А, как се казваш? - Любен Марков Хаджи Ковачеолу. Имам голяма работилница и магазин в „маазите”, в града. Чул се силен вик, всички онемели и притихнали: - А, а бе, ние сме градски, па може да излезем и роднини. И аз съм баш свищовлия. Кой не познава бай ти Ганя, най-големият търговец на розовия парфюм? И сега във Виена ме чакат. Знаеш ли, колко много мускали има в тия дисаги? Идвам от Казанлък, взел съм ги на сметка, никой не може да излъже мен, свищовлията. Разговорът продължил, времето летяло неусетно, всеки се интересувал как върви търговията на другия. Ганю Свищовлийски изведнъж се сетил: - А, бе, като си хаджия, колко пъти си ходил на Божи гроб? Любен Марков Хаджи Ковачеолу помислил малко и тихо му отговорил: - Не съм ходил, баща ми е бил Хаджия. - Аферим, бе. И ти се мислиш за такъв? Изял си Ганю и втората чорба, макар, че била доста поизстинала, посипал си останалото парче хляб с чубрица, сол и лют червен пипер и апетитно си го доизял. Бръкнал в големия си червен пояс, извадил торбичката с ароматен тютюн и хартийка, и умело си свил цигара. След няколко удара по кремъка я запалил, дръпнал от нея и рекъл: - Да я изпуша, че дълъг път ме чака. След това започнал да си стяга дисагите. Влакът идващ от Истанбул за София – Белград и Виена тръгвал от гара София в 12.00 часа на обяд. Погледнал златния си часовник и изведнъж се чул зверски вик, часовникът показвал точно 12.00 часа, а следващият трен бил чак след една седмица. И виновникът за тази случка останал Любен Хаджи Ковачеолу от Домус пазар в Свищов.

Капитан Константин Динков/ЛЬОНИ/

 

пред Извикано

Синдромът на придобитата институционална некадърност /СПИН/ убива България  Писах тук за некомпетентността в България. Когато съм по-краен и повече уморен от сблъсъка с реалността, дори говоря за некадърност, за новия СПИН, който пронизва и прониква в държавното тяло на България – Синдромът на придобитата инстутуционална некадърност. Последната дума за благоприличие заменям понякога с некомпетентност.

Официална страница на FACEBOOK