42 години от земетресението във Вранча

Преглеждания: 20 #
04 Mar 2019

Преди 42 години България е ударена от едно от най-катастрофалните земетресения в историята ни. На 4 март 1977 г. земята под Вранча се разклаща с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер. Най-засегнат е Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 110 души загиват. Да си спомним! Поклон!
Актуално Свищов публикува разговор с един от спасителите в земетресението:
Чувах стоновете, писъците и не мислех за себе си, а за тези, които са в руините
Любен Дамянов, един от спасителите тогава е 17-годишен ученик
- Г-н Дамянов, от дистанцията на времето, според вас, добра организация ли е имало при спасяването на гражданите след земетресението в Свищов?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Много пъти съм се питал дали правилно е работено, дали са допуснати някакви грешки. Но това могат да го преценяват специалисти, инженери, геолози. Специално за този блок, който се срина в района на казармата, просто нямаше друг начин да се работи освен да се копае. Целият блок стана една купчина развалина, сбита. Той е строен с тухли, не е панелен. При панелните блокове плоскостите, панелите оставят кухини, както е било мисля при общежитието на „Свилоза” в района на площад „Велешана”. Специално там, където аз участвах беше създадена една много добра организация. Повече военни бяха, защото този блок бе на пътя им от домовете за казармата – след земетресението много от тях дойдоха. Отивайки към военното поделение те виждат тези развалини и веднага се включиха, веднага изкараха тежки машини от поделението, линейки, пожарни коли. Пожарната станция беше изпратила всичката си налична техника, целият персонал. Дори видях хора по анцузи, направо от къщи са дошли и се включиха в операцията. Но блокът беше по такъв начин сринат, че първата нощ, първите пет-шест часа колкото хора извадихме - те оцеляха.
- Какво си спомняте за 4-ти март 1977 година?
- Тогава бях ученик в десети клас в гимназията „Алеко Константинов”. Живеех на квартира съвсем близо до гимназията и в същото време до жилищен блок, който се събори на 4-и март вечерта. Този ден остана завинаги в моето съзнание и много добре си спомням цялата вечер. Тогава вечерта, около девет часа се прибрах в къщи, след петнайсетина – двайсет минути почна силно люлеене на сградата. Тогава не осъзнавах какво се случва. Заедно със съквартирантът ми, излязохме от къщата, в която живеехме. И в градинката, държейки се един за друг и умирайки от страх видяхме със очите си как осем-девет етажен блок се срина буквално на мястото си. Пред очите ми са още светещите прозорци, които в този момент изгаснаха.
- Каква беше вашата реакция след срутването на жилищният блок?
- Веднага след това изтичахме по улицата и стигнахме до руините на блока. Още прахта не се беше утаила. Пристигнаха много по-големи от мен хора, повечето военни и с автомобилите си вдигнати на бордюра с предните си колела, осветяваха руините. В този момент с група мъже заедно тръгнахме по руините да търсим хора, на които да им помогнем. Чуваха се стонове, писъци, плач. Много бързо, много енергично се създаде някаква организация като, че това го бяхме тренирали стотици пъти. Просто всеки търсеше начин да помогне на някой, който е в беда. По този начин се оформиха малки групички, екипчета. Аз бях в една такава групичка, която откри едно дете, с първата линейка го пратихме в болницата. Продължихме, намерихме възрастен мъж, който в последствие се оказа бащата. От там нататък се оформи една кухина, под бетонна плоча, но разстоянието от плочата до долната част беше много малко. От вътре се чуваха стонове на жена. Оказа се по-нататък, че това е било дъщерята на това семейство. Възрастните хора, които бяха там – пожарникари, военни никой от тях не можеше да се пъхне в тази кухина. Аз бях ученик, спортист, тренирах джудо тогава, бях слабичък. Успях да се провра в тази кухина. Пожарникарите ми дадоха фенер и кирко-брадвичка, с която разравях тухли, мазилка и си проправях път навътре. Чувах стоновете, те ме водеха. Светех в различни посоки с прожектора, за да се ориентирам накъде да се движа. Питах „виждате ли светлина, виждате ли светлина”. Гласът ми казваше „нищо не виждам, но ви чувам много добре”.
- Преди тази трагедия имали ли сте подготовка в спасителни операции и действия?
- За тези неща аз не бях обучаван, аз ги правех точно както ме караше сърцето. В един миг вляво от мен напипах коси. Веднага разбрах, че там е пострадалата. Започнах да разчиствам, тялото й беше прегънато, главата беше забита към коленете. Най-напред я попитах дали чувства някаква болка, за да знам как да я пипам, как да действам. Тя каза, че не усеща само лявата си ръка. Според положението на тялото тя беше с дясната към мен. Освободих я, положих я около мен и я подадох навън, като я попитах „колко хора бяхте в къщи, има ли още някой”, а тя повтаряше „мама остана в хола, мама остана в хола”. Това бяха думите, които чух от нея и продължих да чукам и питам дали има някой около мен. В този момент пожарникарите отвън ми казаха да излизам, защото има опасност да пропадне тази плоча под, която се намирах аз. Излязох навън, намирах се в една падина сред руините, наоколо имаше много хора, а един кран от военното поделение с опънати въжета от стрелата беше закачил ръба на тази плоча под, която бях аз. В момента, в който дадоха знак на краниста да отпусне въжетата плочата рухна...
- Продължи ли спасителната операция, както и разчистването в района на жилищния блок?
- Продължихме почти цялата нощ да търсим затрупани хора. Друг много силен спомен, който съм запазил от тази нощ е зад една дървена преграда гардероб или врата се чуваха детски стонове, детски плач. Докато успеем да разбием тази дървена преграда плачът спря! Извадихме две дечица видимо на около пет-шест годинки, които нямаха една драскотинка по тях, но просто се бяха задушили. Натоварихме ги на първата носилка, която ни беше предоставена и ги откараха към болницата, не знам какво се случи с тях.
На другия ден бяха сформирани вече спасителни бригади, дойдоха много, от цялата страна, линейки, товарни автомобили, които без ред, без команда помагаха. Помагаха и се мъчеха час по-скоро да разчистят, за да намерят колкото се може повече живи хора.
- Разкажете за спасените от вас деца, знаете ли нещо повече за тях, след тази трагедия поддържали ли сте контакти?
- Децата, които спасих после разбрах, след години научих, те ме потърсиха, живееха при бабата и дядото в село Вардим. Виждахме се често, знам, че момичето е омъжено и има добър живот. За момченцето нямам подробна информация, но и двамата са живи и здрави.
- Какво ви накара да се включите в спасителната операция в тази нощ?
- Много пъти съм се чудил и аз. Просто това идваше някъде отвътре в мен. Никой не ме е карал, а и аз бях ученик, не бях обучаван за такива неща. Просто чувах стоновете, чувах писъците и не мислех за себе си, а мислех за този, който е там отдолу.
- Спомняте ли си какъв беше живота в Свищов непосредствено след земетресението?
- Много добре си спомням. В следващите дни цареше една скръб, една уплаха, един стрес сред хората. Спомням си на седми март трябва да е било понеделник, ние бяхме вече в училище и карахме последните си часове, когато в един момент се чу някакъв шум, някакво раздвижване, тичане по улицата. Учителят, който ни преподаваше в момента каза да запазим спокойствие, защото Тодор Живков, ръководителят на държавата е в града и може би ще посети руините от сриналият се блок и затова е тази суматоха. Излизайки от училище тичаха хора с шалове и кърпи на устата и се понесе мълниеносно мълвата, че е изпуснат газ от „Свилоза”. На уплашеният гражданин на Свищов само това му трябваше. За отрицателно време се евакуира града. Буквално всички автомобили, товарни машини, които превозваха развалини на место обръщаха, изсипваха товара и каросериите се пълнеха с хора и тръгнаха да се изнасят от града. Нямах късмета да се кача на някой автомобил. Докато не се намесиха полицаи, тогава милиционери, възрастни хора, които обясняваха какво става и няма опасност и такава възможност да бъде отровен града. Това още веднъж показа, че в екстрени ситуации, може би чувството за самосъхранение или не знам какво, много бързо градът се евакуира. Паниката беше невероятна, уплахата също.
- Да разбираме ли, че не е имало достатъчно информация от страна на тогавашната власт към населението?
- Може би. Информация наистина нямаше добра. До тогава не се бяха случвали такива големи, крупни промишлени аварии. Дори и да е имало някъде, такава беше системата, че не се даваше достатъчно гласност. Хората не бяха обучени, ние не знаехме какво да правим, не познавахме опасностите от химическия комбинат „Свилоза”, не знаехме каква е сеизмичността на терена под града, нямахме никаква информация. Аз поне като ученик не знаех нищо. Учехме по „Гражданска защита” как да се пазим от ядрен взрив, от нападение, от открити и въздушни нападения и т.н. За тези, житейските неща, ние не знаехме нищо. После почнаха да ни се четат лекции, да ни се обяснява, да ни се разяснява какъв е този газ, за който ставаше дума, че той е хлор, че той е тежък, че той се неутрализира при съприкосновение с водни басейни, че няма опасност той да излезе нагоре. Всичко това обаче ние не го знаехме в онзи момент.
- По какъв начин се промени за вас лично живота след земетресението?
- Ами, как да ви кажа... Може би ще започна от една малка случка, която стана в училище. И тя доведе до тази известност, която получих по-късно. По-късно в учебните занятия, ще спомена уважаваната от мен госпожа Живка Аламанова, която тогава ни преподаваше по логика и психология, и тя искаше в час, по време на урок за смелост и такива човешки качества ни разказа случаи от търговската гимназия как ученици спасили дневниците и такива материали. И тя попита дали знаем ние за такива случаи. При което аз си замълчах. Моите съученици знаеха, защото те ме видяха още същата нощ там в района на блока, но от скромност, а и не виждах какво толкова съм направил, аз го приемах, като чисто човешка постъпка си мълчах. И в един момент госпожата, тогава беше още другарката, каза „вие трябва да ги правите тези неща, а вие дори не сте чували за тях”. Беше малко ядосана, че не ставаме да разкажем за някаква случка. Тогава аз станах и разказах всичко това, което ви разказах и тя попита кой е направил това, знаете ли името му. Аз си седнах на чина и всички мои съученици казаха, че съм аз. При което тя отива при директора господин Несторов, съобщава му всички тези неща и от там директора прави предложение до Министерския съвет, след това бе издаден указа и ме наградиха с орден „За гражданска доблест и заслуга”. След този момент всички знаеха за мен, бях поканен в телевизията тогава редакция „Воин”, която правеше една програма за новоучредения орден. Бяха събрани хора от цялата страна – повече деца и хора, които по някакъв начин бяха заслужили този орден. Спрели влак, предотвратили катастрофа, спасили деца от пожари и други подобни случаи. Наистина след този момент животът ми се промени, където ходех из страната по-късно хора ме разпознаваха, поздравяваха, уважаваха ме.
- На колко години сте били тогава?
- Тогава съм бил на 17 години.
- Коя среща най-силно си спомняте след като добихте популярност, като спасител?
- Беше издадена една книга със сбор от такива разкази, малка книжка. В нея имаше един разказ точно за моя случай. И деца от село Баня, Пловдивско, са чели този разказ и решават да ме издирят и да се срещнат с мен. По някакъв начин успяват да установят връзка с мен, даже тяхното мило писмо още си го пазя, с което ме канят при тях да им разкажа. Действително отидох един ден при тях, всичките дечица с голямо любопитство, с голям интерес гледаха и слушаха.
Александър ШАБОВ

 

Актулно Свищов е готов да публикува Вашите мнения и сигнали, изпращайте материалите си на info@actualnosvishtov.com

пред Извикано

Общинска управа 2015 - 2019: Издевателство и тормоз над обикновените граждани! Самозабравили се и ЛУМПЕНИЗИРАНИ чиновници изпращат "Общинска охрана" да преследва Гражданина в частния му имот - с репресивното разпореждане да....ПОДПИШЕ АКТА, чието получаване ПО-РАНО по пощата Гражданинът не само не отрича, но и е обжалвал, прилагайки го към Жалбата до Съда.

Официална страница на FACEBOOK

Галерия

Ентусиасти от ДТГ се включи в инициативата „Да изчистим България”/СНИМКИ/