А ти помниш ли?

Помниш ли онези, които ти се усмихваха – да, да онези съседите ти, или бабата и дядото, с които се разминаваше на пазара, или онази тумба дечурлига които от сутрин до вечер вдигаха джангър от детски смях и игри пред блока.
Помниш ли, когато отиваше до магазина, продавачката ти се усмихваше любезно и ако си редовен пускаше някоя шегичка, как тази усмивка и лека шегичка те разсмиваше след тежкия работен ден.
Помниш ли как като закъсаше с колата, комшията слизаше да ти помогне да видиш аджеба какво й има на тази таратайка и това беше един чудесен повод да изпиете по една бира, докато жените обсъждат злободневни теми, децата тичат и играят по улиците …
Помниш ли как едно „добър ден“ и една усмивка караше да грейне лицето на бабата пред блока. Помниш ли как излизаше от вкъщи спокоен, че няма кой да те пребие щото си го погледнал по еди какъв си начин, помниш ли когато не те съдеха защото си различен, помниш ли …. И да тогава пак не бяхме богати, тогава пак имахме проблеми, пак имаше болести, но имаше уважение! Имаше човечност, имаше любов към ближния, състрадание към нещастния, подкрепа към слабия.
Аз помня, а ти? Болката ми идва от там, че тези спомени избледняват, вече го няма пламъка в очите който да запази тези спомени. Вече има хора заградени от стени , от жестокост, безскрупулност, осъдителност, нулева толерантност и себичност. Това ли е новото време, това ли е бъдещето?
Ми не благодаря , не го искам
Нека съм оная лелка дето живее в миналото, но още има онзи пламък в очите.
Аз помня, ти помниш ли? Ще запазиш ли този спомен , защото аз ще го запазя като една последна искрица надежда.
Алекс ВАСИЛЕВА, ВИЖ – IstinskiIstorii.com