На 4 март 1977 г. земята под Вранча се разклаща с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер. Най-засегнат е Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 120 души загиват. Заместник-началникът на криминалния отдел на тогавашното окръжно управление на МВР във Велико Търново полк. Тодор Георгиев е първият, който е изпратен на мястото на разрушенията.

В най-черния петък за Свищов – 4 март 1977 г. точно в 21, 24 ч. започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра във Вранча и безшумно, но коварно раздвижва земята под града, а разрушенията погребват близо 250 души. Официалната статистика за жертвите и днес е многократно занижена.

Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове, разказва vlastta.bg.

Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове. Блок № 1 на ул. “Георги Матев” 1 и общежитието на “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по официални данни погребва 76 души. Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефопулу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По зла ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, подирили спасение в България.

Общежитие на “Свилоза” дава “само” 45 жертви.

Истински късмет е, че общежитието е било младежко и във вечерния час е било полупразно. Всички загинали до един са млади специалисти, пристигнали по разпределение в Свищов. За разлика от съседния осеметажен блок изпод руините на общежитието са измъкнати и доста оцелели по чудо в кухините на падналите вертикално пакети. Последната спасена е късметлийката Дочка Любенова, открита на втория ден. Тялото й било затиснато, а около главата й имало съвсем мъничко, но достатъчно място, колкото да диша.

Побелелият още тогава спасител Георги Тодоров, връща лентата на ужасите. “Труповете, които вадехме, се караха в специално хале. Първият мъртвец, който ни докараха, беше младият работник Николай Савов от с. Ореш. Следващата беше красивата като киноактриса 27-годишна лекарка Олга Василева – най-хубавата жена в Свищов.

След нея положихме телцето на 10-месечното й бебе. И досега сънувам зловещата картина на наредените по земята найлонови чували с човешки останки. Сигурно до края на живота ми ще ме преследва и кошмарът на 27-те детски трупчета. Седем от тях бяха бебета, ненавършили и 9 месеца. Един до друг наредихме четеричленното семейство на приличащата на ангел и в смъртта си 13-годишна Робертина Томова. Брат й беше само на 10 години. Имаше 15 загинали инженери, 11 служители на МВР и 6 учители. Смъртта си намериха и четирима директори. Най-възрастната жертва беше дядо Тодор от с. Палици. Беше дошъл в Свищов да види сина и внуците си. Не му достигнаха четири години, за да стане столетник”, вади мъртъвци от 30-годишния си кошмар ветеранът спасител.
Последните трупове са измъкнати едва на третия ден. Изнемощелите войничета от местното поделение се взират с подути от недоспиване очи в руините и надават ухо с последна надежда за оцелели. Изведнъж от разрушения дом на председателя на АПК се чува музика. Трескаво разриват руините, но единствено оцелял в някаква кухина е семейният транзистор, от който се раздава петата симфония на Бетовен.

Председателят, жена му, дъщеря му, зет му и двете им деца отдавна са мъртви.

Преглеждания: 1 947