В многовековната история на Свищов има един ден, който никога не ще бъде забравен, ден, който няма равен на себе си, ден, който е записан със златни букви в историята на българския народ – 27 юни 1877 година. На този ден вече 140 години нашите признателни граждани отдават особени почести към братята освободители.

Великата и силна руска армия се готвела да форсира Дунава в малкото румънско градче – Зимнич. Кипяла трескава подготовка, нощта спускала своята тъмна завеса, обгръщайки неусетно големия военен лагер. Генерал Драгомиров давал последните си заповеди за предстоящото преминаване на голямата, дълбока и широка река. На отсрещния бряг, над високите свищовски брегове се стелели тежки черни облаци, тъмнината се смесила с нощта, светкавици раздирали небето, осветявайки за секунди мътните води на Дунава. Гръм се чуе и утихва, а ехото се носело нейде на далече. Задавала се голяма яростна буря. Настъпил така очаквания час, в който парните лодки, големите каици пълни с войници, предвождани от своя смел генерал Драгомиров стъпили на свищовския бряг. Ранната утрин на изток бавно, но сигурно измествала тягостната тъмнина. Неочакваните, нежелани гости били посрещнати с яростна стрелба от озверелия турски аскер, излизайки от малката воденичка на брега на реката Текир дере, вливаща се в големия Дунав. Откъм Свищов прииждал въоръжен жесток башибозук, големите градски казарми се опразнили. От високия бряг загърмели оръдия, бомби падали над преминаващите лодки, на брега се водел невиждан бой за всяка педя поробена българска земя. Водите на Дунав почервенели от кръвта на убитите руски войни, течението влачело техните тела. Стъпвайки на брега храбрият генерал Драгомиров със силен глас се провикнал: „Чуйте ме, смели мои войници, отпред, пред нас е България, зад нас тъмните води на реката, избирайте – напред или в Дунава”.

И тръгнала тази сила, която никой не можел да спре, тръгнали с мощно „ура” тия смели руски богатири напред, към свищовския бряг. Българската земя била осеяна от телата на руски солдати и турски аскер, които с кръвта си я облели. Турците, виждайки напиращата хала, от страх призовавали на помощ „аллах” и отстъпвали от свищовския бряг в панически бяг.

Утрото на 27 юни 1877 година, утрото на този паметен ден раздигнало синкавата мъгла над Дунава, слънчевите топли лъчи пробили тежките черни облаци за да огреят хълмовете над Текир дере и да покажат пътя на освободителите към първия освободен български град. На 27 юни град Свищов е обграден от храбрите войни на генерал Драгомиров. В 15.00 часа след обяд генерала е посрещнат от признателните свищовски граждани. Свищов е освободен от петвековното тежко турско робство. Големият турски полк се разпръсва в бяг – едни към Шумен, други към Плевен и Никопол. Дунав е пресечен от внушителен за онова време понтонен мост и през него минава многохилядната храбра руска армия. На 28 юни 1877 година на черен кон през градските порти влиза цар Александър Втори, император руски. Още с влизането си великият цар Освободител бива посрещнат от хиляди щастливи граждани на големият в онова време град Свищов. Девойки в национални носии с хляб и сол посрещат царя, млади и стари, деца целуват ръцете му, с цветя окъпани от сълзи покриват нозете му, песни огласят града и са подети от тихия бриз, идващ от Дунава, ехото ги носи на далеч по течението на величествената река.
Всички църковни камбани не престават да бият тържествено през целия ден, в радост и щастие греят лицата на гражданите на първия освободен град. Може би в този ден, във великата руска страна, някоя осиротяла майка е плакала за своето загинало чедо, някоя девойка за своя годеник, някоя съпруга за своя любим съпруг, осиротели деца за своите бащи. Но от този висок свищовски бряг на Дунава, от историческото малко Текир дере тръгва и се носи славата на храбрите руски войни превзели Плевен, Шипка, Шейново, Стара Загора и цяла България, разкъсали оковите на петвековното турско робство. Дори и турският султан пада на колене пред великия руски цар Освободител.
Днес на това дере е тихо, но сякаш все още се чува мощното освободително руско „ура”. Белите паметници наредени по дунавския бряг са знак на признателност към героите, които са оставили костите си тук за нашата свобода. На 27 юни Свищов ще чества 140 години от тази велика, от тази славна битка през далечната 1877 година.

И днес Дунав минава,
но спомена той ни оставя
за битка страхотна и мощна
над турци, жестоки убийци.
На тоя бряг свищовски високи,
паметници бели са наредени,
народът ни векове да помни
за руските храбри войни.
На българска земя, родна,
те кръвта си в бой проляха,
да бъдем ние не роби, а свободни
в страната наша красива.
От тук, от Свищов на Дунава,
изгря Свободата на България!
Благодарим ви скъпи руски братя!
Константин Динков/Льони/